Когато двамата с капитана най-после останаха сами — доколкото въобще можеше да става дума за уединение в лагер, където всеки ги зяпаше любопитно, войнът отново се обърна към него с въпросително изражение.
Старият наемник произнесе само една дума:
— Магьосникът.
Когато се добра до палатката на Рейстлин, Карамон с нарастващо безпокойство забеляза, че около нея са застанали пазачи, които отблъскват надалеч любопитните. При приближаването му се разнесоха викове на облекчение и забележки от рода на: "Генералът е тук. Той ще се погрижи за всичко", сподирени от накъсани радостни възгласи.
Окуражена от гръмогласните ругатни на капитана, тълпата се разкъса, за да пропусне Карамон. Пазачите също му сториха път, но почти толкова бързо отново заеха местата си зад него. Събралите се хора се натискаха и подскачаха, за да могат да видят по-добре ставащото. Капитанът така и не бе пожелал да му опише в подробности инцидента, така че очакванията му варираха от огромен дракон, седнал върху палатката на Рейстлин, до синьо-виолетови пламъци, обгърнали цялата околност.
Вместо това пред палатката го очакваха лейди Кризания и някакъв млад стражник. Кризания крачеше нетърпеливо напред-назад. Карамон се втренчи любопитно в младежа. Стори му се, че го познава отнякъде.
— Братовчедът на Гарик — каза колебливо, като се мъчеше да си припомни името. — Майкъл, нали?
— Да, генерале — отвърна младият рицар.
Той застана мирно и се постара да отдаде чест — твърде неумел опит. Лицето му бе бледо и изпито, а очите му изглеждаха зачервени. Личеше си, че е на път да рухне от изтощение, но се държеше и решително преграждаше пътя към вътрешността на палатката с копието си.
Дочула гласа на Карамон, Кризания вдигна глава:
— Слава на Паладин! — произнесе с благодарност. На война му бе достатъчно да погледне в трескавите ѝ сиви очи.
— Разкарайте тези хора! — нареди на капитана, който веднага се зае да крещи заповеди на подчинените си.
Скоро, с ругатни и ядовито мърморене, тълпата се бе разотишла, като повечето така или иначе вече бяха решили, че представлението е свършило.
— Карамон, чуй ме! — каза Кризания и сложи ръка на рамото му. — Това...
Войнът отмести ръката ѝ. Без да обръща внимание на думите ѝ, той се опита да изблъска Майкъл назад. Младият рицар полагаше отчаяни усилия да го спре.
— Махай се от пътя ми! — заповяда му решително Карамон.
— Съжалявам, сър — произнесе твърдо стражът, ала устните му трепереха. — Фистандантилус ми нареди да не допускам когото и да било.
— Виждаш ли — обади се Кризания, след като Карамон отстъпи объркано. По лицето на война се бореха едновременно тревогата и напиращия гняв. — Опитах се да ти кажа, но ти не ме слушаш! Цяла нощ е така. Сигурна съм, че вътре се е случило нещо ужасно. Рейстлин го е принудил да се закълне... в Кодекса или нещо подобно...
— На честта — поклати глава Карамон. — Кодекса на честта. — Той се намръщи, замислен за Стурм. — Никой рицар не би се осмелил да наруши такава клетва. Независимо от последствията за себе си.
— Но това е лудост! — извика Кризания. Гласът ѝ затихна. Тя скри лице в ръцете си. Войнът обгърна раменете ѝ. Вместо да го отблъсне, тя се скри в прегръдките му. — О, Карамон, толкова бях изплашена! — каза тихо. — Бях заспала непробудно, когато ме събудиха виковете на Рейстлин. Викаше името ми. От вътрешността на палатката му излизаше странна светлина, а той продължаваше да пищи несвързано, а после... после го чух да вика и твоето име... тогава започна да стене отчаяно. Опитах се да вляза, но... — тя посочи отпаднало Майкъл, който се взираше право пред себе си. — А сетне гласът му... отслабна. Беше ужасно, сякаш нещо го привличаше в дълбок кладенец!
—Какво се случи след това? Кризания замълча. Каза нерешително:
— Каза... каза нещо друго. Едва успях да го чуя. Светлините изчезнаха, нещо като че ли се строши и настъпи тишина, ужасно мълчание! — Тя затвори очи и потрепна.
— Какво каза той? Успя ли да го разбереш?
— Това е най-странното. — Младата жена вдигна глава и го погледна объркано. — Звучеше като... Бупу.
— Бупу! — повтори изумено Карамон. — Сигурна ли си? Тя кимна.
— Но защо му е да вика името на блатното джудже? — настоя огромният мъж.
— Нямам никаква идея — въздъхна уморено тя и отметна един кичур коса от очите си. И аз се чудех същото. Хрумна ми само, че това беше същото джудже, което каза на Пар-Салиан колко добре се е държал Рейстлин с нея.
Карамон поклати глава. Щеше да се тревожи за блатните джуджета по-късно. Сега по-важната пречка беше Майкъл. Ярките спомени от преживелиците му със Стурм отново го връхлетяха. Колко пъти бе виждал съвсем същото изражение в очите на рицаря? Клетвата в името на Кодекса на честта...