Проклетият Рейстлин!
Майкъл щеше да стои на поста си, додето не рухне, а сетне, щом се събудеше, и откриеше, че се е провалил, щеше да се самоубие. Трябваше да има някакъв заобиколен път! Карамон погледна Кризания. Би могъл да я накара да използва силите си на свещенослужител, за да окове младежа със заклинание...
Той отново разтърси глава. Това в най-добрия случай би дало на хората в лагера доста добра причина да я изгорят жива! Проклетият Рейстлин! Проклети свещенослужители! Проклети да бяха соламнийските рицари и техният глупав Кодекс на честта!
Той въздъхна и се приближи до Майкъл. Младежът вдигна заплашително копието, но генералът просто му показа празните си ръце.
Карамон се покашля, знаейки какво иска да каже, без да е сигурен по какъв начин да го изрази. И изведнъж, докато в съзнанието му се преплитаха мислите за Стурм, той отново видя лицето на рицаря така, сякаш се намираше пред него и това го накара да се вкамени. Не по такъв начин си спомняше Стурм. В живота рицарят винаги се бе държал сурово, благородно и сериозно. После разбра — виждаше лицето на Стурм, но го виждаше в смъртта му! Следите от ужасната болка и страданията бяха смекчили строгите, горди и непреклонни черти на това лице. Сега по него се забелязваха състрадание и разбиране, а в тъмните му очи имаше — или поне така му се струваше — намек за безкрайно тъжна усмивка.
За момент Карамон бе така поразен от неочакваното видение, че не можеше да помръдне. После образът изчезна и се замени с лицето на един далеч по-млад рицар. Мрачен, уплашен, изтощен... изпълнен с решителност.
— Майкъл — произнесе генералът, без да сваля ръцете си, — някога имах приятел, беше соламнийски рицар. Сега... сега той е мъртъв. Загина в една война, която... Но днес това е без значение. Сгур... моят приятел беше точно като теб. Той вярваше в Кодекса на... честта. И беше готов да даде живота си за него. Ала накрая откри, че има нещо далеч по-важно от Кодекса, нещо, което дори той не може да обхване.
Лицето на Майкъл си оставаше упорито. Той стисна копието по-здраво.
— Самият живот — произнесе тихо Карамон.
Забеляза, че в зачервените очи на рицаря нещо потрепна, може би внезапно бликнала сълза. Младежът мигна ядосано, за да възвърне твърдата си увереност, макар че сега — и войнът го виждаше съвсем ясно, решимостта му бе примесена с отчаяние.
Карамон се улови за това отчаяние. Думите му изведнъж се превърнаха в острие, което сякаш проникваше в самото сърце на врага.
— Животът, Майкъл. В това е целият смисъл. Това е всичко, което имаме. Не просто нашите животи, а тези на всички живи същества в този свят. Точно заради тях е бил създаден Кодекса на честта, но някъде по пътя смисълът се е изгубил и той е станал по-важен от самия живот. — Съвсем бавно, без да сваля ръце, той пристъпи към младежа: — Не те моля да напуснеш поста си и да извършиш предателство. И двамата знаем, че няма да го направиш от малодушие. — Той поклати глава. — Само боговете знаят какво си чул или видял през изминалата нощ. Но сега искам от теб да ни позволиш да влезем в името на състраданието. Там вътре е брат ми и може би точно в този момент умира. Когато те е накарал да дадеш тази клетва, едва ли е можел да предвиди какво ще се случи. Трябва да отида при него. Пусни ме да мина, Майкъл. Не те моля за нищо безчестно.
Рицарят стоеше втренчен пред себе си. После нещо в него внезапно се пречупи. Раменете му се отпуснаха, а копието се изплъзна от омекналите му пръсти. Карамон го улови точно преди да падне и го задържа в прегръдките си. Тялото на младежа потръпна и той изрида като че ли от дъното на душата си. Генералът го потупа несръчно по гърба и се огледа:
— Някой да намери Га... А, ето те — въздъхна с облекчение, когато забеляза, че младият рицар вече се е втурнал към тях. — Отведи братовчед си обратно при огъня и се погрижи да му осигурят гореща храна и сън. Ти — Карамон даде знак на един друг пазач — поеми поста му.
Когато Гарик вече бе отвел изтощения до смърт младеж, Кризания понечи да влезе в палатката, ала войнът я спря:
— По-добре аз да бъда пръв, Милейди.
Липсата на възражения от нейна страна го изненада. Жената отстъпи смирено и Карамон тъкмо се канеше да отметне платнището, когато усети как пръстите ѝ стискат ръката му. Обърна се сепнато.
— В теб има много от мъдростта на Елистан — каза тя, като го наблюдаваше внимателно. — И аз можех да кажа същото на младежа, но не го сторих. Защо?