Войнът поруменя:
— Просто... просто успях да го разбера, това е всичко — измърмори той.
— А аз не пожелах да го разбера — Кризания прехапа устни. Беше пребледняла. — Не исках от него нищо друго, освен да ми се подчини.
— Виж — произнесе твърдо той, — можеш да се занимаваш с душевните си терзания и по-късно. Точно сега ми е необходима помощта ти.
— Да, разбира се. — Тя отново си бе възвърнала решимото и самоуверено изражение. Кимна, готова да го последва.
Без да забравя за пазача и любопитните погледи на зяпачите отвън, Карамон побърза да спусне платнището веднага щом влязоха. Вътрешността бе потънала в тъмнина и мълчание; беше толкова тъмно, че отначало никой от двамата не успя да различи каквото и да било в сенките. Докато стояха на входа и изчакваха очите им да се нагодят към мрака, Кризания изведнъж го улови здраво за лакътя:
— Чувам дишането му! — каза с облекчение.
Карамон кимна и тръгна съвсем бавно напред. С всяка следваща стъпка различаваше все повече подробности.
— Там — посочи той. Забързано изрита встрани от пътя си едно походно столче. — Рейст! — извика тихо и коленичи до брат си.
Архимагьосникът лежеше на пода. Лицето му бе сиво, а устните посинели. Дишаше плитко и неравномерно, но все пак беше жив. Войнът го вдигна внимателно и го отнесе до леглото. В неясната светлина забеляза по устните на брат си лека усмивка, сякаш магьосникът бе потънал в някакъв особено приятен сън.
— Мисля, че просто спи — произнесе озадачено към Кризания, която завиваше Рейстлин с едно одеяло. — Но очевидно нещо се е случило. — Той огледа вътрешността на палатката. — Чудя се... В името на всички богове!
Младата жена надникна през рамо.
Подпорите на палатката бяха опърлени и почернели. Самото дърво бе овъглено, а на някои места дори стопено. Изглеждаше така, сякаш вътре беше горял пожар и все пак, противно на всяка логика, подпорите бяха останали по местата си. Онова, което привлече вниманието на Карамон обаче, бе един предмет, забравен на масата.
— Драконовата сфера! — прошепна той благоговейно.
Все още се намираше в сребърната си поставка. Същата сфера, която бяха направили магьосниците и от трите Ордена, за да заключат в нея същината на добрите, злите и неутралните дракони — достатъчно могъща, за да обхване самите брегове на времето.
Някога средоточие на неземна, омайваща магическа светлина, сега същата тази сфера представляваше просто безлична, лишена от живот вещ. През средата ѝ минаваше пукнатина, която почти я бе разцепила на две.
— Счупена — каза съвсем тихо Карамон.
Глава 4
Армията на Фистандантилус премина през проливите на Скелсия с помощта на флота, която в най-добрия случай можеше да се нарече разнородна: рибарски и гребни лодки, груби салове и дори натруфени увеселителни корабчета, закупени от по-заможните жители на крайбрежието. Макар разстоянието да не бе голямо, им отне повече от седмица, докато успеят да превозят всички хора, животни и провизии.
По времето, когато Карамон нареди да отплават, армията се бе увеличила дотам, че нямаше да успеят да прехвърлят всички наведнъж. Много от лодките трябваше да направят по няколко курса. Използваха по-големите кораби главно, за да превозват добитъка. Бяха ги превърнали в огромни плаващи обори, с отделения за конете и кравите и кочини за прасетата.
Нещата протекоха гладко в по-голямата си част, макар Карамон да успяваше да поспи едва по два-три часа на нощ, тъй като всеки смяташе, че само той може да се справи с възникващите проблеми — от страдащия от морска болест добитък, до една ракла, пълна с мечове, която инцидентно бяха изпуснали през борда и трябваше да си вземат обратно. Сетне, точно когато краят вече се виждаше и почти всички бяха успели да се прехвърлят, се изви буря. Развълнуваното море успя да изтръгне два кораба от котвите им и да блокира преминаването на теснините за цели два дни. В края на краищата обаче, всички бяха превозени невредими, ако не се брояха няколкото случая на морска болест, детето, прекатурило се през борда (спасено) и един кон, който си бе счупил крака в пристъп на паника в твърде тясното отделение (убит и послужил за храна).
Когато най-после се добраха до бреговете на Абанасиния, армията бе посрещната от старейшината на хората от равнината — племена, населяващи северните равнинни области на Абанасиния, чието единствено желание бе да сложат ръка върху баснословните богатства на Торбардин — както и от група представители на хълмистите джуджета. Карамон още не можеше да се отърве от изненадата, която го връхлетя при срещата с последните.