— Регър Огнената Наковалня и придружители — оповести Гарик от мястото си при входа на палатката.
Рицарят отстъпи и позволи на трите джуджета да влязат.
Генералът се втренчи невярващо в първото от тях, без да спира да си повтаря отекващото в съзнанието му име. Тънките пръсти на Рейстлин го стиснаха болезнено за лакътя.
— Нито дума! — прошепна магьосникът.
— Но той.. той прилича на... и името! — заекна приглушено Карамон.
— Естествено — сви рамене брат му, сякаш отдавна бе имал време да свикне с тази мисъл. — Дядото на Флинт.
Дядото на Флинт! Флинт Огнената Наковалня — неговият стар приятел. Старото джудже, което бе издъхнало в ръцете на Танис в Дома на боговете. Старото джудже, толкова грубо и раздразнително на моменти, чието сърце все пак бе изпълнено с добрина и което изглеждаше като някаква останка от древността. А все още дори не бе родено! Пред себе си виждаше дядо му.
Внезапно Карамон осъзна напълно къде се намираше и какво вършеха всички те. Всичко, което бе правил досега, беше просто поредица от приключения в собственото му време. Даже тогава бе знаел, че не взима насериозно онова, което върши. Всъщност дори думите на Рейстлин, че "ще го изпрати у дома", досега му бяха звучали по съвсем обикновен начин, сякаш магьосникът щеше да му помогне да се качи на поредния кораб и да му пожелае приятно пътуване. Винаги бе смятал приказките за промяна на хода на историята за врели-некипели. Объркваха го и имаше чувството, че просто го карат да се върти в безкраен, безсмислен кръг.
Усети замайване. Флинт все още не беше роден. Не съществуваха нито Танис, нито Тика. Самият той не съществуваше! Не! Всичко това бе твърде невероятно! Как изобщо можеше да случва?
Вътрешността на палатката се залюля пред очите му. За щастие Рейстлин навреме забеляза бледността по лицето на брат си. Не бе необходимо даже да си представя какво преминаваше през ума му, за да се изправи и да произнесе няколко приветствени думи към джуджетата, докато Карамон преодолее объркването си. После го стрелна с мрачен поглед, за да му напомни какво се опитват да постигнат и какви са задълженията на огромния войн.
Генералът си пое дълбоко въздух и се постара да прогони всички отчайващи мисли. Напоследък често му се случваше да изпада в подобни ситуации. Успяваше да се справи някак само благодарение на редките моменти, в които оставаше сам. За нещастие, мирът и спокойствието бяха особено дефицитна стока в тези трудни времена...
Той също се изправи и успя да се ръкува с жилавото сивобрадо джудже.
— Дори не си бях представял — каза рязко Регър, като се настани на предложения му стол и небрежно пресуши халбата с бира, която му връчиха, — че някога ще ми се наложи да правя сделки с хора и магьосници срещу собствената си плът и кръв.
Той се намръщи на празната халба. Карамон даде знак на момчето да я напълни отново.
Все така намръщено, Регър почака додето пяната спадна малко, след което с въздишка я издигна към генерала, който се бе върнал на мястото си:
— Дурт замит оч дурт табор. Странните времена създават странни братя.
— Ти го каза — промърмори Карамон.
Той също вдигна чашата си с вода и отпи от нея. Магьосникът — по-скоро от учтивост — на свой ред накваси устни с виното си и го остави обратно.
— Утре сутринта ще се съберем, за да обсъдим плановете си — каза едрият войн. — Старейшината на хората от равнината също ще присъства. — Намръщената физиономия на Регър не претърпя никаква промяна и дори се задълбочи. Съзрял задаващите се неприятности, Карамон мислено въздъхна. Продължи със сърдечен тон: — Предлагам довечера да устроим пир, за да подпечатаме съюза си.
Джуджето се изправи рязко.
— Може да ми се наложи да се бия рамо до рамо с варвари — изръмжа той. — Но в името на брадата на Реоркс, не желая да се храня на една маса с тях... или пък с теб!
Карамон отново се изправи. Беше облечен в най-добрата си церемониална броня (още подаръци от рицарите) и представляваше наистина завладяваща гледка. Джуджето присви очи срещу него:
— Големичък си, а? — То изсумтя и поклати глава със съмнение. — Дали обаче в главата ти няма повече мускули, отколкото мозък?
Генералът неволно се усмихна, макар да почувства бодване в сърцето. Сякаш чуваше Флинт! Ала Рейстлин не се усмихваше.
— Брат ми има достатъчно ум, за да се справи с всичко, свързано с военната страна на въпроса — обади се внезапно той с хладен тон. — Когато напуснахме Палантас, бяхме само трима. Единствено благодарение на неговите умения и проницателност сега разполагате с най-могъщата армия на този континент. Мисля, че ще откриете, че бихте имали единствено полза от неговото водачество.