Регър отново изсумтя, като се втренчи остро в Рейстлин през надвисналите си вежди. Джуджето се обърна и тръгна към изхода, съпроводено от тропота и дрънченето на бронята си. Малко преди да излезе спря и се обърна към тях:
— Само трима? А сега... това? — Очите му се впиха в Карамон, докато обгърна с жест палатката, рицарите в блестящи ризници, застанали на пост отвън, стотиците мъже, които бяха видели да работят на шлеповете, за да разтоварят доставките, другите, които се упражняваха, неизброимите лагерни огньове...
Изумен от внезапната похвала, излязла от устата на брат му, Карамон не успя да отговори. Просто кимна.
Джуджето пак изсумтя, но този път в очите му се мярна ядно възхищение. Сетне излезе от палатката.
Само след секунда обаче, главата му отново се появи през отвора в платнището:
— Ще дойда на угощението — изръмжа грубо и закуца по пътя си.
— Аз също трябва да тръгвам, братко — произнесе отсъстващо Рейстлин и се приготви да излезе.
Магьосникът скри ръце в ръкавите на робата, напълно погълнат от собствените си мисли. Почувства нечие докосване. Вдигна раздразнено поглед, за да срещне очите на брат си.
— Какво?
— Просто... исках... да ти благодаря. — Карамон преглътна и продължи одрезгавяло: — За онова, което каза. Досега. .. никога не си... говорил така за... мен.
Рейстлин се усмихна. Очите му си останаха отдалечени.
— Казах самата истина, братко — отвърна той и вдигна рамене. — Проста необходимост, за да привлечем тези джуджета в съюза. Винаги съм смятал, че имаш доста неразкрити заложби, които никога не си имал достатъчно време, за да развиеш. В края на краищата сме близнаци — добави иронично. — Не сме чак толкова различни, колкото си мислиш.
Той понечи да тръгне, но отново усети докосването на Карамон. Въздъхвайки нетърпеливо, Рейстлин се обърна.
— В Истар исках да те убия — призна войнът и облиза пресъхналите си устни. — И... и мисля, че имах причина. Поне в светлината на онова, което знаех тогава. Но сега. .. съм объркан. — Той се загледа в краката си и вдигна засрамено поглед: — Искаше ми се... да мисля, че го направи — че принуди магьосниците да ме изпратят заедно с теб, — за да ме накараш да науча важен урок... Вярно, че това може и да не истинската причина — добави, забелязал, че очите на Рейстлин се превръщат в тесни цепнатини, — всъщност, сигурен съм, че е така. Поне не цялата. Зная, че го правиш единствено заради себе си. Но ми се струва, че някаква малка част от теб все пак я е грижа. Съвсем мъничко, може би. Някаква малка частица от теб видя, че съм изпаднал в беда и поиска да ми помогне.
Магьосникът изумено се втренчи в брат си. После пак сви рамене:
— Много добре, Карамон. Ако тази романтична идея ти помага да се биеш по-добре, ако ти помага да кроиш по-смислени планове и — преди всичко — ако ще ми позволи най-после да изляза от тази палатка и да се върна към работата си, тогава — в името на всичко свято — продължавай все така! За мен е без значение.
Той издърпа ръката си от пръстите на Карамон и закрачи към изхода. Точно преди да излезе, се поколеба. После, полуобърнал закачулената си глава, проговори тихо и сякаш раздразнено, макар в думите му да се долавяше някаква дълбока тъга:
— Никога не си ме разбирал напълно, Карамон. Сетне излезе и се отдалечи, докато шумоленето на черната му роба постепенно заглъхна.
Проведоха угощението на открито. Началото се оказа трудно.
Храната бе подредена на дълги дървени маси, сковани набързо от саловете, с които бяха преминали през проливите. Регър пристигна с огромната си свита от около четиридесет джуджета. Тъмна Нощ, старейшината на хората от равнината, който — със суровото си изражение и горда стойка, напомняше на Карамон за Речен Вятър — също доведе със себе си поне четиридесет човека, в резултат на което генералът нямаше друг избор, освен да нареди на угощението да присъстват и четиридесет от неговите хора, с надеждата да се представят най-малкото добре и (поне се надяваше) да умеят да се държат прилично под влияние на огромни количества алкохол.
Вече се досещаше, че когато групите се съберат, представителите им едва ли ще имат желание да се смесят и никакви увещания нямаше да ги склонят в противното. Очакванията му се оправдаха. Джуджетата се бяха скупчили около водача си, варварите около своя, а мъжете на Карамон се оглеждаха несигурно в очакване генералът им да се появи.
Когато се присъедини към тях, бе грижливо облечен в златната ризница и шлема, които пазеше от гладиаторската арена, плюс новите допълнения към бронята, изработени така, че да пасват на останалото. Бронзовият му загар, впечатляващото телосложение и красивото му, силно лице накараха дори намусените джуджета да разменят погледи, изпълнени с неохотно одобрение.