Той вдигна ръце:
— Поздрави на нашите гости! — извика със силния си, бумтящ баритон. — Добре дошли. Добре дошли на това угощение, организирано в името на дружбата и новооткритото приятелство между нашите раси...
Последните му думи бяха съпроводени от промърморени проклятия, сумтене и една-две иронични усмивки. Някакво джудже дори плю на земята, карайки неколцина от хората от равнината да стиснат по-здраво лъковете си и да пристъпят напред — заплюването се смяташе за смъртна обида сред техните племена. За щастие главният старейшина успя да ги укроти, докато, без да обръща внимание на прекъсването, Карамон продължи хладнокръвно:
— Ще ни се наложи да се сражаваме рамо до рамо, може би дори да умираме един до друг. Така че нека подхванем това сътрудничество сядайки заедно и споделяйки хляба си. Зная, че не искате да оставате повече от необходимото, но ви предлагам следното: създайте си нови приятели. Реших, че това ще стане най-лесно, ако ви предложа една малка игра.
При тези негови думи очите на джуджетата се разшириха от удивление, а брадите им затрепериха. Във въздуха се разнесе гръмовито мърморене като пред буря. Никое възрастно джудже не си губеше времето в игри! (Някои забавни практики, като "Удари камъка" или "Хвърли чука" се смятаха за спортове.) За разлика от тях Тъмна Нощ и неговите хора грейнаха. Хората от равнината живееха, за да провеждат състезания от всякакъв характер — всъщност дори ги смятаха за далеч по-забавен начин да си прекарваш дните, вместо да водиш войни със съседното племе.
Карамон посочи с широк жест новата конусовидна палатка, издигната встрани, която до този момент бе оглеждана и обсъждана подозрително и от двете страни. Беше поне двайсет стъпки висока и увенчана с флага на генерала. Коприненото знаме плющеше на нощния вятър, ярко осветено от огромния огън, запален наблизо.
Докато вниманието на всички бе насочено към палатката, Карамон дръпна едно въже. В същия момент платнените ѝ стени се свлякоха на земята и бързо бяха извлечени настрана от няколко ухилени до уши момчета.
— Що за глупост? — обади се Регър и прокара палец по острието на брадвата си.
В средата на голямо езеро от черна кал се издигаше самотен дървен стълб. Той бе толкова гладък, че отразяваше светлината на огньовете. На върха му бе поставена кръгла платформа, в която бяха изрязани няколко неравно оформени дупки.
Ала нито стълба, нито платформата, нито калта бяха причина за внезапно надигналите се развълнувани викове едновременно от джуджета и хора, а вида на забитите на върха меч и бойна брадва. Дръжките на оръжията бяха кръстосани и също проблясваха на игривата светлина на огньовете. Любопитното бе, че това не бяха грубите железни оръжия, каквито носеха повечето бойци. Личеше си, че са направени от най-фина стомана, а изработката им е съвършена.
— В името на Реоркс! — въздъхна Регър. — Тази брадва струва колкото цялото ни село! Бих разменил петдесет години от живота си, за да я притежавам!
Тъмна Нощ премигна няколко пъти към меча, за да се увери, че не сънува. Карамон се усмихна.
— Тези оръжия са ваши — обяви той. Старейшината и водачът на джуджетата се втренчиха изумено в него.
—Ако... — продължи генералът — успеете да си ги вземете оттам!
Глъчката заля пространството около масите. Изведнъж и варвари, и джуджета се втурнаха към езерото от кал, като го принудиха да извиси глас, за да бъде чут:
— Регър! Тъмна Нощ! Всеки от вас може да избере по деветима войни, за да му помогнат! Първият, който се добере до върха, печели всичко за себе си!
Старейшината на хората от равнината не се нуждаеше от повече подкани, Без дори да дочака помощта на хората си, той се хвърли в калта и започна да гази през нея към стълба. Колкото по-надалеч стигаше, толкова по-дълбоко затъваше. След малко калта вече бе покрила коленете му.
Регър предпазливо проследи действията на съперника си. После даде знак на девет от най-яките си джуджета и също стъпи в калта. Групичката им изведнъж изчезна, потопена от тежестта на собствените си брони. Другарите им помогнаха да се измъкнат. Последен изникна Регър.
Като ругаеше по адрес на всеки бог, за който можеше да се сети, водачът на джуджетата изтръска калта от брадата си, след което не без известни колебания реши да се раздели и с плетената ризница. Сетне вдигна високо брадвата на главата си и отново се хвърли в калта, сподирен от последвалите примера му девет джуджета.
Тъмна Нощ вече достигаше стълба. Близо до основата му калта не беше чак толкова дълбока. Старейшината се хвана за него и се закатери нагоре. Вече бе изкачил близо метър и се хилеше на съплеменниците си, които бурно го аплодираха, когато внезапно започна да се пързаля надолу. Той заскърца със зъби и се забори отчаяно, но усилията му не дадоха резултат. Най-сетне пльосна по задник в калта сред развеселените възгласи и подигравките на джуджетата. Остана седнал и се втренчи мрачно в стълба. Беше покрит с животинска мазнина.