Послушниците често бяха обсъждали помежду си това украшение, без да имат ясната идея за какво точно служи в действителност. Фистандантилус го носеше винаги със себе си, така че очевидно бе ценно за него. Дори най-низшия измежду тях обаче, долавяше съвсем ясно могъщите защитни заклинания, с които бе предпазен медальонът. Но какво точно правеше? Предположенията се колебаеха между способността му да призовава нечисти създания от други измерения и осигуряването на директна връзка с Нейно Мрачно Величество.
Само един измежду послушниците знаеше отговора на този въпрос. Рейстлин. Но разбира се нямаше намерение да го споделя с когото и да било.
Изкривените пръсти на Фистандантилус отново потърсиха украшението и се сключиха около овалния камък, докато очите му гладно оглеждаха младежите. Стори му се, че магьосникът за миг облиза устни и това го изпълни с внезапен страх.
"Ами ако се проваля? По-силен е, отколкото си мислех! Най-могъщият, който някога се е раждал! Ами аз? Мога ли да се изправя срещу него? Ами ако..."
— Да започваме — произнесе Фистандантилус с дрезгав глас и се втренчи изпитателно в първия от шестимата.
Рейстлин бързо прогони всякакви мисли за неуспех. Цял живот се беше готвил за този момент. Провалът означаваше сигурна смърт. И преди се бе изправял лице в лице с опасността. Не беше толкова различно.
Един по един послушниците ставаха, разтваряха записките си и произнасяха предварително подготвените заклинания. Сега единствено блокиращата магия успяваше да опази Учебната зала непокътната. В противен случай ги грозяха опасности като експлодиращи нажежени топки, огнедишащи дракони и смъртоносни същества, призовани пищящи от обитаваните от тях измерения. Помещението си оставаше потънало в тишина, осветявано от несигурната светлина на свещите — чуваха се единствено напевите на младите магьосници и шумоленето на отгръщаните страници.
След като приключеше с изпитанието, всеки от послушниците заемаше отново мястото си. До този момент всички се представяха изключително добре. Това не беше учудващо. Фистандантилус допускаше до себе си само седем от най-изтъкнатите млади магове, които преди това бяха преминали през изтощителното Изпитание в Кулата на Върховното чародейство. А от тези седем, за да го провъзгласи за свой помощник, избираше винаги най-добрия.
Поне така предполагаха те.
Ръката на архимагьосника отново докосна халцедона. Очите му се обърнаха към Рейстлин:
— Твой ред е, момче — каза безизразно, макар в погледа му да се долавяха стаени отблясъци. Бръчките по челото му едва забележимо се вдълбаха, сякаш продължаваше да се опитва да си припомни къде е виждал лицето му.
Без ни най-малко да прикрива циничната си презрителна усмивка, Рейстлин се изправи. Сви рамене равнодушно и шумно захлопна книгата със заклинания. Останалите послушници се спогледаха мрачно. Фистандантилус се намръщи. Черните му очи продължаваха да блестят любопитно.
Започна да рецитира заклинанието по памет — думите се лееха свободно, произнасяше ги бързо и с лека насмешка. Съучениците му се размърдаха от неудобство при тази нагла демонстрация на умения, а в погледите им се четяха омраза и неприкрита завист. Колкото повече чуваше Фистандантилус, толкова по-ясно се забелязваха нетърпеливия глад и извратеното му желание за притежание, които едва не нарушиха концентрацията на Рейстлин.
Завърши заклинанието, без да изгуби необходимото за него състояние на ума и миг по-късно Учебната зала се обля в искрящи, многоцветни отблясъци, а надвисналото мълчание се разкъса от експлозия!
Усмивчицата от устните на архимагьосника изчезна напълно. Чуха се изумените викове на другите послушници.
— Как преодоля блокиращата магия? — попита заповедно Фистандантилус. — Що за странни сили притежаваш?
В отговор младият маг разтвори ръце. В дланите му лумнаха топки, съставени от синя и зелена светлина, толкова ярка, че никой не успя да погледне директно в тях. Сетне все така подигравателно плесна веднъж и пламъците изчезнаха.
Мълчанието и тишината отново връхлетяха Учебната зала с единствената разлика, че сега над всичко надвисна и страхът на присъстващите, когато Фистандантилус бавно стана от креслото. Яростта му бе толкова концентрирана, че около него се излъчваше ясно забележим ореол. Той пристъпи към седмия послушник.
Рейстлин дори не трепна. Просто проследи приближаването на архимагьосника.