Изгубен в бурята от радостни викове, които отдавна бяха заразили целия лагер, той подаде блестящия меч на Тъмна Нощ.
Глава 5
Угощението продължи почти през цялата нощ, а над масите се разнасяха наздравици, смехове, викове и добронамерени ругатни, изречени на джуджешки, варварски, соламнийски и дори на Общия език.
За Рейстлин не представляваше проблем да се измъкне незабелязано. Така или иначе във всеобщото вълнение мълчаливият, циничен архимагьосник едва ли щеше да липсва някому.
Докато крачеше към новата си палатка, гледаше да се придържа към сенките. Черната роба го скриваше напълно и фигурата му приличаше на петно от мрак.
Пътьом подмина палатката на Кризания. Младата жена гледаше тъжно към веселбата, но не смееше да се присъедини към нея, тъй като присъствието на "вещицата" точно в този момент щеше повече да навреди, отколкото да помогне на Карамон и онова, което се опитваше да постигне.
"Каква ирония — помисли си Рейстлин, — толерират един черноризец, а хулят и мразят до дъното на душите си свещенослужител на самия Паладин."
Докато крачеше съвсем тихо през мократа трева на полето, в което лагеруваше армията им, Рейстлин за момент си позволи да се позабавлява с тази мисъл. Нещо го накара да вдигне очи към небето и да се усмихне подигравателно към изправените един срещу друг Платинен и Петглав дракон.
Съзнанието, че Фистандантилус е можел да успее без неочакваната намеса на някакъв си жалък гном, му бе донесло неизказана наслада. Според всичките му изчисления, именно този гном трябваше да бъде ключът към предстоящите събития. Създанието със сигурност бе променило хода на историята, ала тепърва му предстоеше да установи как го бе направило. На първо време обаче смяташе да се добере планинската крепост Заман, а чак по-късно щеше да се погрижи да си пробие път до Торбардин, да открие гномчето и да го обезвреди.
Времето — такова каквото трябваше да бъде в действителност — отново щеше да се завърне в нормалното си русло. А той щеше да успее там, където Фистандантилус се бе провалил.
Точно поради тази причина и — както предполагаше — с подход не много по-различен от този на Фистандантилус, Рейстлин неотклонно наблюдаваше и контролираше малката им война, за да е сигурен, че ще успеят да се доберат необезпокоявани до Заман. Двамата с Карамон прекарваха часове над старите военни карти, чертаейки планове, изучавайки укрепления, като се опитваха да сравнят спомените си от пътувания, които още не се бяха състояли и да отгатнат пред какви трудности щяха да се окажат изправени.
Най-важно за спечелването на битката обаче бе падането на Пакс Таркас.
А това, както бе повторил неведнъж с въздишка брат му, изглеждаше едва ли не непреодолима задача.
— Дънкан се е погрижил в крепостта да има повече от достатъчно войници — беше възразил Карамон, докато пръстът му почиваше върху картата и изобразената на нея твърдина. — Сигурен съм, че си спомняш какво представлява, Рейст. И че онези хитреци са я издигнали между две високи до небето възвишения. Проклетниците могат да я удържат с години! Ще затворят портите, после ще задействат механизма, който освобождава скалите и това ще бъде краят. А и доколкото си спомням, за да вдигнат камъните са използвали сребърни дракони — добави безутешно.
— Можем да заобиколим — предложи замислено магьосникът.
Карамон поклати глава:
— Откъде? — Пръстът му се премести на запад. — От едната страна е Квалинести. Елфите ще ни нарежат на парчета и ще провесят кожите ни да съхнат по дърветата. — Той насочи вниманието си на изток. — От другата пък имаме или море, или планини. Не разполагаме с достатъчно кораби, за да се придвижим по вода, а — пръстът му се спусна надолу, — окажем ли се тук на юг, в тази пустиня, ще открием и двата си фланга — с Пакс Таркас на север и Торбардин на юг.
Едрият войн закрачи из стаята, като от време на време спираше, за да се втренчи раздразнено в картата.
Рейстлин се прозя, след което се изправи и внимателно постави ръка върху рамото на Карамон:
— Помни едно, братко — произнесе твърдо, — Пакс Таркас е паднал\
Лицето на генерала си остана мрачно.
— Да — промърмори, изнервен от факта, че всичко това беше просто игра, чиито правила бе принуден да следва. — Предполагам, не си спомняш как?
— Не — магьосникът поклати глава. — Но съм сигурен, че точно така се е случило... — Той замълча. После повтори настойчиво: — Ще се случи!
Недалеч от края на гората, като внимаваха да се държат встрани от светлината на лагерните огньове и предните постове, пълзяха три сенки. Когато достигнаха началото на лагера, сенките се поколебаха, сякаш не бяха сигурни накъде точно трябваше да тръгнат. Накрая една от тях посочи нещо и измърмори тихо. Другите две кимнаха и всички отново поеха, вече с далеч по-бърза крачка.