Движеха се бързо, но далеч не толкова тихо. Никое джудже за нищо на света не може да бъде принудено да се промъква тихо, а тези бяха дори още по-шумни от обичайното. Броните им скърцаха и дрънчаха, нозете им настъпваха съчки, които не биваше да настъпват, а всичко това се придружаваше от непрестанни ругатни и забързано суетене.
Докато ги очакваше в мрака на собствената си палатка, Рейстлин поклати глава. Чуваха се отдалеч. За щастие бе предвидил подобно развитие на нещата и нарочно бе определил срещата по време на шумните празненства, за да имат поне някакво прикритие.
— Влез — каза високо, когато тропота и дрънченето на подкованите ботуши спря пред входа на палатката.
Настъпи мълчание, прекъсвано от тежко дишане и тихи възклицания, тъй като никой от тримата му посетители не искаше да докосне платнището пръв. После някой изръмжа предупредителна псувня. Платнището се отметна толкова ожесточено, че едва не бе разкъсано и във вътрешността пристъпи джудже, което, ако се съдеше по наперената походка, очевидно беше водачът им.
То се приближи до масата в центъра на палатката без особени затруднения, макар вътре да цареше пълна тъмнина. След годините, прекарани под земята, дюлърът имаше отлично нощно зрение. Някои от неговата раса, поне според носещите се слухове, подобно на елфите имаха дарбата да виждат блясъка, който се излъчва от всички живи същества.
Ала колкото и добре устроени да бяха, очите на джуджето си оставаха безпомощни пред фигурата в черни дрехи, която търпеливо очакваше гостите си от другата страна на писалището. Всичко, което виждаше то, бе огромна, бездънна празнина. Трудно можеше да се твърди, че дюлърът е слаб или страхлив, даже напротив — в него имаше нещо наистина безразсъдно. Знайно бе, че баща му бе умрял по време на ужасен пристъп на лудост. Мрачното джудже обаче откри, че не може да подтисне внезапното потръпване, което пропълзя по протежение на целия му гръбнак.
То се настани на един стол.
— Вие двамата — нареди на джуджешки на онези с него. — Наблюдава вход.
Джуджетата кимнаха и с облекчение пропълзяха до платнището, за да се втренчат в сенките навън. Внезапният блясък на ярък пламък накара и тримата да подскочат. Водачът изръмжа ужасено проклятие и вдигна ръка, за да предпази очите си.
— Без светлина... без светлина! — извика на груб Общ език.
Сетне езикът му сякаш залепна за небцето и в продължение на няколко мига успяваше да издаде единствено нечленоразделно ръмжене. Защото светлината бе избликнала не от факла или свещ, а направо от дланта на магьосника.
По природа всички джуджета се отнасят подозрително към магията. Положението се влошаваше още повече от факта, че дюлърът бе необразован и суеверен, така че този най-обикновен трик, който можеше да изпълни всеки уличен фокусник, почти го извади от равновесие и накара сърцето му да забие учестено.
— Предпочитам първо да видя онези, с които сключвам сделки — произнесе тихо и заплашително Рейстлин. — Не се страхувай. Никой отвън не може да забележи светлината, но дори и да се случи, ще си помислят, че работя.
Джуджето съвсем бавно свали ръка и замига от болка срещу яркия блясък. Двамата му придружители поус-покоено приклекнаха дори още по-близо до изхода на палатката. Дюлърът бе същият, който бе присъствал на съвета, свикан от Дънкан. И макар на лицето му лесно да се забелязваше отпечатъкът на лудостта, която отличаваше цялата им раса, все пак нещо в погледа му навеждаше на мисълта, че в него има достатъчно интелигентност, която при определени обстоятелства можеше да го направи особено опасен.
В този момент очите му наблюдаваха преценяващо магьосника, докато магьосникът на свой ред наблюдаваше преценяващо него. Дюлърът беше впечатлен. Отношението му към хората бе почти същото, както и на повечето джуджета. А човек, който при това се занимава с магия, ставаше два пъти по-подозрителен. В джуджето обаче имаше достатъчно проницателност и вродено умение за преценка от пръв поглед, за да му стане ясно, че в тънките устни на магьосника, в изпитото му лице и студени очи обитава единствено безскрупулно желание за абсолютна власт, на което нямаше нищо против да се довери.
— Ти... Фистандантилус? — изръмжа грубо то.
— Да. — Магьосникът затвори дланта си и пламъкът изчезна, за да ги потопи в предишната непроницаема тъмнина. Това най-малкото поуспокои джуджето. — И говоря джуджешки, така че можем да водим разговора на вашия език. Всъщност дори настоявам, за да не се окаже, че не сме се разбрали.