Само че никой не го гледаше. Погледите на всички старателно отбягваха Карас. Не защото ридаеше, макар джуджетата да смятаха сълзите за слабост, присъща единствено на децата. Не заради това избягваха да го поглеждат другите войни. А защото сълзите му се стичаха надолу по оголялото лице, без да има какво да ги спре.
Карас бе избръснал брадата си.
Дори когато Дънкан оглеждаше равнината пред Пакс Таркас, дори додето умът му старателно преценяваше позициите на врага по блясъка на морето от върхове на копия, танът продължаваше да мисли за безпределния потрес, който бе изпитал, когато заедно с останалите джуджета проследи как голобрадият Карас заема мястото си сред другите по бойниците на укреплението. В ръката си войнът носеше отрязаните кичури на великолепната си брада, които почти веднага хвърли през стените на крепостта.
Брадата е рождено право на всяко джудже. Тя е не само негова, но и семейна гордост. Разбира се, съществуват моменти на много силна скръб, които му позволяват да не я сресва в продължение на дни или месеци, но само едно би го накарало да се раздели с нея. Срамът. Обръсване-то ѝ бе символ на позора — наказание за извършено убийство, кражба, проявено малодушие или дезертьорство.
— Защо? — бе всичко, което успя да произнесе потресеният Дънкан.
Загледан над планините, Карас отговори с дрезгав глас:
— Ще участвам в тази битка, защото такива бяха заповедите ви. Обещах ви вечната си вярност и смятам да удържа думата си с чест. Но докато се бия, искам всички да знаят, че не виждам нищо благородно в това да се сражавам срещу собствения си народ или срещу човеците, които неведнъж са заставали рамо до рамо с мен на бойното поле. Искам всички да знаят, че днес Карас оплаква срама си.
— Чудесно ще изглеждаш в очите на онези, които водиш! — отвърна с горчивина Дънкан.
Ала устата на Карас остана затворена и той не проговори повече.
— Тане! — извикаха неколцина мъже едновременно, принуждавайки Дънкан отново да насочи мислите си към онова, което се случваше пред очите му.
Той също бе забелязал четирите малки колкото мравки фигури, които се бяха откъснали от армията в равнината и в момента препускаха към Пакс Таркас. Трима от конниците носеха развяващи се флагове. Четвъртият държеше единствено жезъл, от чийто връх струеше чиста, ярка светлина, видима дори в лъчите на изгряващото слънце.
Две от знамената му бяха познати—това на хълмистите джуджета със символа на чука и наковалнята, който се срещаше в своите разновидности и сред тези на собствената му армия, и на Хората на равнината, което не беше виждал досега, но разпозна веднага: беше съвсем в техен стил—трева, олюлявана от прерийния вятър. Третото знаме, доколкото можеше да предположи, вероятно принадлежеше на новоизлюпения генерал, появил се от нищото, за да им създаде всички тези неприятности.
— Хм! — изсумтя презрително Дънкан към звездата с девет лъча, изобразена на него. — Проклетникът трябва да изрисува на флага си знака на Гилдията на крадците и мучащата крава!
Генералите край него избухнаха в смях.
— Или мъртви рози — предложи един. — Чувам, че сред тези крадци и земеделци има и много дезертирали соламнийски рицари.
Четиримата конници приближаваха в галоп през полето. Копитата на конете им вдигаха едри облаци плах.
— Онзи с черната роба ще да е магьосникът, Фистандантилус? — подметна сърдито Дънкан. Веждите му се бяха свъсили гневно.
Реакцията му бе напълно разбираема. Джуджетата нямаха талант за правене на магии и винаги се отнасяха с подозрение към подобни неща.
— Да, тане — отвърна друг генерал.
— Опасенията ми са свързани най-вече с него — измърмори мрачно кралят.
— Ха! — Един от по-старите генерали поглади самодоволно брадата си. — Че защо? Шпионите ни твърдят, че здравето му е разклатено. Почти не правел магии и прекарвал времето си в спотайване в собствената си палатка. Пък и ще им е необходим повече от един магьосник, за да се справят с крепост като Пакс Таркас.
— Може би имаш право — сви рамене Дънкан, като на свой ред поглади брадата си. Очите му несъзнателно се насочиха към Карас. Кралят с неудобство скри ръката си зад гърба. — Все пак не сваляйте очи от него. — После издигна глас: — Стрелци! Торба злато за оня, който промуши ребрата на магьосника със стрелата си!
Отекна радостен рев, който бе прекратен от началниците на отделения, веднага щом четиримата конници дръпнаха юзди пред стените. Онзи, който ги водеше, генералът, издигна дланта си, за да покаже, че са дошли като парламентьори. Дънкан прекоси бойниците, покатери се на един каменен блок и като постави ръце на кръста си и се разкрачи широко, се втренчи в него с мрачен поглед.