— Искаме да поговорим! — извика отдолу генерал Карамон. Гласът му отекна между двата склона, които ограждаха стените на Пакс Таркас.
— Всичко беше казано! — отвърна кралят не по-малко гръмовно, макар ръстът му да бе едва една четвърт от този на огромния войн.
— Решихме да ви дадем последна възможност! Възстановете на роднините си онова, което знаете, че им принадлежи по право! Върнете на хората отнетата храна и вещи. Разделете с тях приказното си богатство. В края на краищата, мъртвите не могат да му се радват, нали така?
— Не, но вие живите лесно ще му намерите края — отговори предизвикателно Дънкан. — Онова, което имаме, сме добили с честен труд. Работили сме в домовете си под планината, а не сме обикаляли като чакали из равнината в компанията на диви варвари. Ето отговорът ни!
Дънкан издигна ръка. Стрелците, очакващи неговия знак, опънаха тетивата на лъковете. Ръката на краля се спусна отсечено и във въздуха изсвистя облак от стрели. Джуджетата по бойниците започнаха да се смеят в очакване четиримата да обърнат конете си и да препуснат диво назад.
Ала усмивките им замръзнаха. Мъжете дори не помръднаха. Облеченият в черна роба магьосник насочи жезъла си напред. В същия момент остриетата на стрелите избухнаха в пламъци, а дървените им части се превърнаха в димни следи. По времето, когато стрелите трябваше да са достигнали целта си, от тях не бе останал и помен.
— А това е нашият отговор! — произнесе твърдо генералът.
Той обърна коня си, смушка го и четиримата препуснаха обратно. Забелязал, че хората му се споглеждат мрачно и разколебано, Дънкан подтисна собствените си съмнения и извика с трепереща от гняв брада:
— Какво е това? Да не би да се изплашихте от номерата на някакъв си уличен фокусник? Да не би вместо на армия от мъже, да възлагам надежди на хленчещи деца?
Когато удовлетворено видя, че главите им се навеждат засрамено, той слезе от каменния блок. Прекоси укреплението по дължина и се загледа надолу към обширния вътрешен двор, образуван от естествените стени на планинските склонове. От двете страни на двора се редуваха отворите на пещери. Обикновено от гърлата им излизаха димът и трясъкът от ковачниците и мините, в които добиваха желязо, ала днес никой не работеше.
Тази сутрин дворът бе почернял от джуджета, облечени в тежки брони, носещи щитове, брадви и бойни чукове — предпочитаните оръжия на пехотинците. При появата му всички глави се вдигнаха и радостният възглас, който за момент бе замрял, се надигна отново.
— Война! — Кралят надвика шума, като вдигна и двете си ръце.
Възгласите се усилиха и внезапно затихнаха. След секунда мълчание дълбоките джуджешки гласове подхванаха песен:
Дънкан се огледа гордо, усетил как кръвта му кипва от песента. Всичките му съмнения бяха изчезнали така, както бяха изчезнали и стрелите на войните му. Генералите вече се спускаха от бойниците и бързаха да заемат местата си. Само един беше останал — Аргът, водачът на дюлърите. Карас също не помръдна и Дънкан понечи да отвори уста, за да заговори, ала героят на джуджетата просто изгледа своя крал с мрачен, невиждащ поглед, поклони му се церемониално и също се отправи надолу, за да поеме командването на своята част.
Дънкан разгневено го проследи с очи:
— Дано Реоркс запали брадата му! — измърмори и започна също да се приготвя. Трябваше да бъде начело, когато огромните порти се разтвореха и джуджешката армия потеглеше надолу към равнините. — За кой изобщо се мисли? Дори на синовете си не позволявам да се държат така с мен! Това трябва да спре. След края на битката ще го поставя на място.