Като продължаваше да недоволства с тих глас, Дънкан стъпи на първото стъпало към двора, когато почувства докосването на нечии пръсти. Обърна се и срещна погледа на Аргът.
— Кралю, нека помоля те — каза джуджето на странния си диалект — размислиш още веднъж. Нашият план добър. Изоставим безполезно парче скала. Нека го имат. — Той посочи към армията в равнината. — Те няма укрепят се тук. Щом се оттеглим към Торбардин, те последват. После завземем отново Пакс Таркас и... бам — мрачното джудже удари с юмрук дланта си — ги хванем натясно! Хванем между Пакс Таркас от север и Торбардин от юг.
Дънкан се втренчи студено в дюлъра. Аргът бе направил това предложение по време на Военния съвет и кралят продължаваше да се пита откъде ли му е хрумнала тази идея. Обикновено дюлърите проявяваха съвсем слаб интерес към военните въпроси и се интересуваха живо от едно-единствено нещо — своя дял от плячката. Може би в дъното на всичко стоеше пак Карас? Може би Карас правеше последен опит да се измъкне от сраженията?
Кралят гневно отърси ръката на Аргът:
— Пакс Таркас никога няма да падне! — каза той. — Стратегията ти е стратегия на страхливец. Не възнамерявам да отстъпя на тази сбирщина каквото и да било. Няма да получат от нас дори една медна монета, дори едно камъче от онова, което ни принадлежи! По-добре да умра, отколкото да допусна това да се случи!
Той се заклати тромаво надолу по стълбището, а брадата му трепереше от негодувание.
Аргът проследи как кралят се отдалечава с презрително повдигната устна.
— Може Дънкан умира се на жалко парче земя, но не и на Аргът — измърмори той.
Джуджето се обърна към двама от своите хора, които търпеливо очакваха малко встрани от него и им кимна два пъти. Те му кимнаха в отговор и бързо се изгубиха нанякъде.
Изправен на бойниците, Аргът се загледа към все по-високо издигащото се слънце. Все така замислено и без да осъзнава какво прави той започна да бърше ръцете си в кожената ризница, сякаш се опитваше да ги изчисти от нещо.
Хайгъг не беше много сигурен, но все пак усещаше, че нещо не е както трябва.
И макар да не бе твърде схватлив и да разбираше малко от сложните военни тактики, все пак му се струваше, че победилите джуджета не се връщат от бойното поле залитайки, покрити с кръв, нито пък се стоварват мъртви в краката му.
Можеше да приеме един или два такива случая за част от нещастието на войната, ала вече и за него бе напълно ясно, че броят на джуджетата, които правеха подобни неща или изглеждаха по този начин, се увеличава и започва да придобива застрашителни размери. Хайгъг реши, че трябва да открие какво става.
Той направи няколко крачки напред, ала дочул зад себе си ужасна суетня, спря на секундата. Въздъхна тежко и се обърна. Беше забравил за ротата си.
— Не, не, не! — извика, като размахваше ръце. — Колко пъти вас казва? Стоите Тук! Стоите Тук! Крал казва Хайгъг: "Вие, гъгита, Стоите Тук!" Туй значи Стоите Тук! Ясно?
Хайгъг се втренчи неумолимо в ротата си, карайки онези, които все още се държаха на крака и в същия момент гледаха към окото му (другото липсваше), да потреперят от срам. Тези от джуджетата, които пък се бяха спънали в собствените си копия, които ги бяха изпуснали или в объркването си бяха намушкали с тях съседа си, които лежаха проснати на земята или бяха поели в противоположна посока (и дори в този момент упорито я следваха), обаче чуха заповедта на своя началник и също се свиха от ужас.
— Слушайте, лигави, мазни негодници — изръмжа Хайгъг, като дишаше тежко. — Аз отива разбере какво става. Не изглежда правилно всеки връща по такъв начин в крепост. Няма песни, само кръв. Така не било, както крал Дънкан казал стане. Тъй че Аз Отива, а Вие Стои Тук. Ясно? Повтори!
— Аз Отива — повториха покорно войните. — Вие Стои Тук.
Хайгъг едва не стъпка брадата си от яд:
—Не! Аз Отива! Вие... О, няма значение! — Той отново пое надолу, без да обръща внимание на подновената шумотевица от спъващи се джуджета зад себе си.
За щастие, може би, не му се наложи да ходи твърде надалеч. В противен случай, когато се върнеше, вероятно щеше да открие половината от хората си мъртви, набодени на собствените си копия. В крайна сметка Хайгъг научи онова, което искаше да знае доста по-рано и се върна по времето, когато се бяха разиграли едва шест нещастни случая с фатални последици.
Едва бе успял да направи и двайсетина крачки, когато неочаквано налетя на Дънкан. Дънкан не го забеляза веднага, тъй като идваше с гръб към него, погълнат в разговор с Карас и неколцина от командващите офицери. Хайгъг бързо отстъпи встрани и се заслуша разтревожено в думите им.