За разлика от повечето връщащи се от бойното поле джуджета, чиито ризници и брони изглеждаха така, сякаш се бяха търкаляли с тях по някоя урва, тази на Карас бе засегната само на няколко места. Ръцете на героя бяха покрити до лактите с кръв, която обаче не бе негова. Малцина бяха онези, които успяваха да се задържат на крака след могъщите удари на бойния му чук. Неизброими бяха жертвите на храброто джудже в този ден, макар не един и двама в предсмъртните си мигове да си бяха задавали въпроса защо докато нанася фаталния удар, Карас рони горчиви сълзи.
Сега обаче в очите на джуджето вече нямаше сълзи. В момента спореше с краля:
— Победиха ни — каза непреклонно той. — Генерал Желязната Ръка беше напълно прав, когато нареди отстъпление. Ако искаме да задържим Пакс Таркас, трябва веднага да се приберем в крепостта и да залостим портите според предварителния план. Помнете, че предвиждахме този момент.
— И все пак това е момент на срам — изръмжа Дънкан и прибави една горчива ругатня. — Победени от сбирщина земеделци и крадци!
— Сбирщина от земеделци и крадци, но добре обучена, тане мой — отвърна сериозно Карас, а генералите закимаха сериозно и ядно в знак на съгласие с думите му. — Колкото до хората от равнината, те се наслаждават на всяка битка и я приветстват, а собствените ни братовчеди се бият с обичайния кураж, присъщ на всяко джудже още от рождението му. Да не забравяме и за помитащата сила на соламнийските рицари откъм хълмовете.
— Трябва да дадеш тази заповед, кралю! — обади се един от генералите. — Или ще ни изколят още тук и сега.
— Затворете проклетите порти тогава! — изкрещя извън себе си Дънкан. — Но не задействайте механизма. Не и докато все още има някакъв шанс. Може пак да ни се размине. Ще им коства много дори да атакуват крепостта и ми се иска да избегнем разчистването на тонове скална маса.
— Затворете портите, затворете портите! — надигнаха се предупредителни гласове:
Всички в огромния вътрешен двор, включително ранените и умиращите вдигнаха глави, за да проследят как големите крила на портите се люшнаха и започнаха да се затварят. Хайгъг също бе сред онези, които просто зяпаха поразено. Той също бе чувал разказите за великолепното съоръжение и внимателно смазаните му панти, които се движеха толкова леко, че бяха необходими само две джуджета, за да ги залостят. По някакъв начин новината, че механизмът няма да бъде задействан обаче, му се стори разочароваща. Можеше само да съжалява, че ще пропусне гледката на тоновете камъни, които се свличат с трясък и блокират вратите на крепостта отвън. Но все пак и вратите бяха забавни... При вида на следващата гледка обаче, Хайгъг изгуби напълно способността си да говори и едва не се задуши, когато за миг забрави да диша. Зазяпан към портите, той забеляза онова, което се случваше отвъд тях.
Право срещу него прииждаше огромна армия. И за да бъдем по точни — не неговата армия!
Светлината на обедното слънце играеше ярко върху броните на соламнийските рицари, отскачаше от щитовете и танцуваше по извадените им мечове. Малко зад тях се задаваше пехотата. Армията на Фистандантилус тичаше към Пакс Таркас в опит да достигне портите преди да са се затворили. Малкото неустрашими планински джуджета, които се осмелиха да застанат на пътя ѝ, бяха пометени под напора на свистящата стомана и трополящите копита.
Врагът се приближаваше все повече. Хайгъг преглътна изнервено. Наистина не разбираше много от военни маневри, но моментът му се струваше ужасно подходящ някой най-сетне да дозатвори портите. Изглежда повечето от генералите бяха на същото мнение, защото в този момент всички се бяха разтичали към вратите с викове и псувни на уста.
— В името на Реоркс, какво ги спира да... — започна Дънкан.
Внезапно лицето на Карас пребледня.
— Дънкан — каза той, — предадени сме. Трябва да се махнеш оттук възможно най-бързо.
— З-защо? — заекна озадачено кралят. Той се надигна на върха на пръстите си в напразен опит да види какво се случва над главите на разбунената тълпа във вътрешния двор. — Предадени! Но как...
— Дюлърите, тане мой — отговори Карас, който благодарение на необичайно високия си ръст виждаше съвсем ясно ставащото отпред. — Погубили са вратарите и в момента водят схватка, за да задържат портите отворени.
— Избийте ги! — изкрещя с избила на устата пяна Дънкан. —Избийте ги до един! — Кралят на джуджетата измъкна собствения си меч и се хвърли напред. — Лично ще...