— Не, тане! — извика Карас и го задърпа назад. — Твърде късно е! Хайде, трябва да се доберем до грифоните! Кралю мой, трябва да се върнете в Торбардин!
Дънкан вече не слушаше никого. Той се забори ожесточено с Карас. Накрая по-младото джудже стисна мрачно зъби, сви ръката си в юмрук и я стовари върху челюстта на краля. Отхвърлен от удара, Дънкан се олюля, но не изгуби съзнание.
— Ще поискам главата ти заради тази постъпка! — изруга той и замаяно затърси дръжката на меча си.
Карас го удари повторно и този път резултатът бе незабавен. Дънкан се просна в безсъзнание на земята.
Младежът се наведе със скръбно изражение, вдигна краля заедно с цялото му снаряжение и го метна през рамо, като изпъшка от усилие. После даде нареждане на онези край тях, които все още можеха да се бият, да прикрият отстъплението им и забърза към мястото, където държаха грифоните. Ръцете на Дънкан се люлееха безжизнено през рамото му.
Хайгъг се взираше в приближаващата армия с изражение, в което се бореха едновременно ужасът и очарованието. В съзнанието му отново и отново отекваше последната заповед на Дънкан: "Вие Стоите Тук."
Точно в този момент джуджето възнамеряваше да стори тъкмо това — да се върне обратно при очакващите го войници.
Макар блатните джуджета да имаха напълно заслужената репутация на един от най-малодушните народи на Крин, когато ги притиснеха в ъгъла, същите тези джуджета се превръщаха в свиреп противник, способен да изуми и най-безстрашния си враг.
Повечето армии, разбира се, използваха блатните джуджета главно за поддръжка и се стараеха да ги оставят във възможно най-задните позиции, тъй като бе добре известно, че хвърлени в атака, можеха да причинят поне толкова вреда на съюзниците и на самите себе си, колкото и на врага.
Ето защо и Дънкан бе разположил единственото си подразделение от такива джуджета — бивши работници от мините — в средата на вътрешния двор и им бе наредил да стоят там, като по този начин се надяваше да избегне евентуалните неприятности. Беше ги въоръжил с обикновени копия в случай, че се изправеха пред невероятния сценарий врагът да препусне в кариер през портите на укреплението.
Само че сега се случваше тъкмо това. Армията на Фистандантилус бе на път да нахлуе в Пакс Таркас и вече бяха останали малцина, които можеха да разсъждават трезво.
Стрелците по кулите обсипваха приближаващите войни със стрели и по този начин успяваха поне малко да ги забавят. Неколцина командири събираха частите си и се готвеха да дадат отпор, докато междувременно отстъпваха към планината. Повечето обаче просто бягаха, за да спасят живота си и вече покриваха околните възвишения.
Съвсем скоро на пътя на прииждащата армия стоеше само едно непокътнато формирование — това на блатните джуджета.
— Това е — каза Хайгъг на хората си, когато дотича с пъхтене при тях.
Лицето му бе побеляло като чаршаф под пласта мръсотия, но изглеждаше напълно спокойно. Беше му наредено да Стои Тук и, в името на брадата на Реоркс, той възнамеряваше да Стои Тук.
Все пак, забелязал, че не едно от неговите джуджета вече се кани да направи крачка встрани при вида на галопиращите към отворените порти конници, той реши, че няма да е зле, ако по някакъв начин повдигне малко духа им.
За щастие вече бяха тренирали за подобни случаи. Хайгъг бе особено доволен, че е успял да научи войните си на един боен призив. Естествено, така и не го бяха схванали напълно, но имаха известен напредък:
— Да видим сега — извика той. — Какво ще ми дадете?
— Смърт! — креснаха мъжете в един глас. Хайгъг се сви, сякаш го бяха ударили.
— Не, не, не! — извика раздразнено и зарита земята. Хората му се спогледаха разочаровано. — Гнусни тъпанари, вече ви обясних, че е...
— Неумираща вярност! — изрева триумфално някой. Другите го загледаха с неприязън. Тук-там се чуха подвиквания от сорта на "мазник" и "подлизурко". Един от по-завистливите му съседи дори го ръгна с копието си, но за късмет го бе хванал наопаки, така че не успя да го нарани сериозно.
— Точно така — кимна Хайгъг, като се опитваше да не обръща внимание на факта, че тропотът на стотиците копита зад гърба му става все по-силен и по-силен. — Да опитаме отново. Какво ще ми дадете?
—Не-неуми... раща вяр... вяр... ност! —разнесе се нестройният им отговор. Освен това доста от тях едва произнасяха по-трудните думи. При всички случаи синхронът (и ентусиазмът) на първия им отговор липсваше.
Някой от последните редици вдигна ръка.
— Е, добре, Гъг Снъг, какво сега?
— Мчи как да ти дадем... таквоз... неумираща вяр... вярност, кат сми умрели?
Хайгъг се втренчи злобно в него с едното си око.