— Как... — простърга гласът на стареца.
Очите му се сведоха към слабите ръце на младежа. Протегна се злобно и улови една от китките му.
Рейстлин за малко не извика от болка. Докосването на Фистандантилус бе студено като лед. Продължи да се усмихва, макар да си даваше сметка, че лицето му навярно се е изкривило като на смъртник.
— Искряща прах! — старецът грубо го дръпна след себе си към светлината на най-близката свещ, за да могат всички да видят ясно следите по дланите му. — Най-обикновен трик! А ти си просто поредният уличен измамник!
— Наистина, така изкарвам прехраната си — произнесе Рейстлин през зъби. — Стори ми се подходящо предизвикателство, предвид сбирщината от аматьори, кандидатстващи за твои помощници, Велики.
Хватката на архимагьосника се затегна. Младежът видя червени кръгове пред очите си, но отново не направи опит да се отдръпне. Нито да сведе поглед встрани. Сега, независимо от болката, която му причиняваше, магьосникът изглеждаше заинтригуван.
— Смяташ себе си за по-добър от тях? — запита едва ли не любезно, без да обръща внимание на сърдитото мърморене на послушниците.
Рейстлин не отговори веднага, изгубен сред фонтаните от болка:
— Знаеш, че е така! — процеди той.
Хватката около китката му продължи още цяла вечност. Някъде през пластовете ненаситен глад за момент се мярна нещо като страх, който тутакси угасна и Фистандантилус най-сетне пусна ръката му. Младежът сподавено улови китката си и почти падна в креслото с вик на облекчение. Започна да разтрива появилия се снежно-бял отпечатък.
— Махайте се! — отсече Фистандантилус. Шестимата послушници се изправиха сред шумоленето на черните си роби. Рейстлин ги последва. — Ти остани — нареди хладно архимагьосникът.
Подчини се, като не преставаше да разтрива наранената си китка. Усещаше как постепенно топлината и животът започват да се завръщат в нея, докато, сподирени от учителя си, младежите се измъкваха един по един през вратата. След като останаха сами, Фистандантилус се обърна към новия си помощник:
— Съвсем скоро замъкът ще бъде само наш. Ела в подземието по тъмно. Подготвям експеримент, който изисква... присъствието ти,
Рейстлин проследи ужасено и очаровано как пръстите на магьосника отново посегнаха и се плъзнаха нежно по повърхността на халцедона. За момент думите сякаш бяха отлетели от устата му. Сетне разтегна устни в широка усмивка. Знаеше, че този път шегата щеше да е за негова сметка.
— Разчитайте на мен, Учителю — каза той.
Рейстлин лежеше прикован върху някаква каменна плоча дълбоко в подземията на замъка. Дори дебелите черни копринени дрехи не можеха да го предпазят от всепроникващия студ на това място. Той потрепери. Трудно му беше да прецени дали от студ, страх или вълнение.
Не виждаше Фистандантилус, но чуваше действията му съвсем ясно — шепотът на робата му, лекото почукване на жезъла върху пода, отгръщането на страниците на книгата със заклинания. Младежът се напрегна, като не преставаше да се преструва, че е изпаднал в транс от чародействата на архимагьосника. Моментът най-после бе настъпил.
В същия миг в полезрението му се появи и самият Фистандантилус. В очите на стареца все така гореше налудничавият глад, докато оглеждаше нетърпеливо жертвата си. Халцедонът леко се олюляваше на дългата си сребърна верига.
— Да — каза магьосникът, — ти си различен. По-умел и по-могъщ от всеки друг послушник, който съм имал досега.
— Какво ще правиш с мен? — попита дрезгаво Рейстлин. Отчаяната нотка в гласа му не бе съвсем престорена. Трябваше да знае как действа медальонът.
— Има ли някакво значение? — вдигна рамене Фистандантилус и постави длан върху гърдите му.
— Да... Дойдох тук в търсене на познание — отвърна младежът през стиснати зъби, за да надмогне отвращението от неприятното докосване. — Сега жаждата ми е дори по-голяма.
— Достойно за уважение — кимна старецът с изгубени в мрачните си мисли очи. Навярно вече преповтаряше наум заклинанието, предположи Рейстлин. — Възнамерявам да се вселя в тялото и ума ти. Фактът, че едновременно изпитваш нужда от познание и имаш вроден усет към Изкуството, те прави още по-ценен. Е, добре, ще ти разясня. Ето и последния ми урок, послушнико. Научи го добре...
Едва ли знаеш какво значи ужас пред настъпването на старостта, младежо. Колко ясно само си спомням своя първи живот и колко добре виждам чудовищното усещане за надигащ се гняв и безсилие пред осъзнаването, че аз... най-могъщият чародеец, раждан някога... съм хванат в капана на нещастието и старостта! Умът ми — о, той бе в отлично състояние! Наистина, макар и грохнал, бях по-жив и изпълнен с желание за живот от когато и да е! Но цялото ми могъщество, всички задълбочени познания щяха да бъдат изгубени, бяха на път да се превърнат в прах! Очакваха ме смъртта и червеите!