Тогава носех Червената роба...
Струва ти се странно, нали? Изненадан ли си? Приех Червената роба с ясното съзнание, че мога да постигна много, ако просто подходя хладнокръвно към живота. Човек учи далеч по-добре, ако избере пътя на неутралитета, без да му се налага да държи сметка за която и да е от двете страни. Получава възможност да черпи с пълни шепи от целия спектър на магията. Обърнах се за помощ към Гилиан, бога на Неутралитета, с молбата да ми позволи да остана в това измерение, за да науча още. Само че Богът на Книгата не можеше да ми помогне. Хората са негово дело. Нямаше нищо необичайно в това, веднъж осъзнал краткостта на живота си, да поискам повече. Посъветваха ме да се откажа и да приема съдбата си...
Фистандантилус сви рамене:
— В очите ти виждам разбиране, послушнико. В известен смисъл дори чувствам съжаление, че се налага да те унищожа. Може би двамата с теб щяхме да развием рядка форма на взаимно сътрудничество. Но стига разяснения. Избрах страната на мрака. Проклех червената луна и отправих молитва да ми бъде позволено да видя черната. Царицата на Мрака чу молбата ми. Така облякох Черната роба и се посветих в службата на нов господар. В замяна позволих да ме отведат в нейното измерение. Виждал съм бъдещето. Преживял съм миналото. Царицата ми подари този медальон. С негова помощ, по време на пребиваването си в настоящето, мога да избирам за себе си млади тела, с които да продължа пътя си към бъдещето. Така душата ми остава непокътната.
Рейстлин не успя да подтисне потръпването си. Устните му се извиха от презрение и омраза. Тялото от думите на магьосника беше неговото. Беше готов...
Фистандантилус дори не му обърна внимание. Магьосникът издигна халцедона с намерение да освободи заклинанието.
Взирайки се в медальона, който проблясваше на бледата светлина, излъчвана от глобуса в центъра на помещението, Рейстлин усети как сърцето му ускори ход. Пръстите му се свиха.
Като се стараеше гласът му да не трепери повече от обичайното за ролята му на жертва, той прошепна:
— Кажи ми как действа! Кажи ми какво ще се случи с мен!
По устните на стареца плъзна усмивка и ръката му за момент увисна, провесила медальона над гърдите на младежа:
— Ще положа камъка върху сърцето ти. Ще усетиш как животът постепенно те напуска. Мисля, че болката е дори по-непоносима, отколкото можеш да си представиш. Но едва ли ще продължи дълго, стига, разбира се, да не ѝ се съпротивляваш, послушнико... Отдай ѝ се и бързо ще изгубиш съзнание. От личните си наблюдения мога да заключа, че борбата само удължава агонията.
— Има ли някакви по-специални думи? — попита разтреперано Рейстлин.
— Естествено — отвърна Фистандантилус и се наведе близо до лицето му. Той положи внимателно халцедона върху гърдите на младежа. — Сега ще ги чуеш... Ще бъдат наистина последните думи, които ще достигнат до теб...
Младият маг почувства как по кожата му пролазиха ледени тръпки и за момент почти се подчини на паническото желание да се освободи от хватката на стареца и да побегне. "Не — нареди си студено и заби нокти в дланите си, за да позволи на болката отново да проясни съзнанието му от страха. — Трябва да чуя думите!"
Треперенето му се усили. Той стисна очи, за да не вижда непосредствено пред себе си съсухрената кожа на Фистандантилус. Продължаваше да усеща дъха на разложение от магьосника...
— Точно така — произнесе старецът тихо. — Отпусни се...
Мъчителят му започна сложния напев на заклинанието. Съсредоточен изцяло върху онова, което правеше, Фистандантилус на свой ред затвори очи и започна да се поклаща, притиснал камъка към гърдите на Рейстлин. Ето защо не успя да забележи, че всяка негова дума бива повторена, трескаво промърморена от беззащитната му жертва. А когато най-сетне осъзна, че нещо не е наред, вече бе привършил и стоеше в очакване състарените му кости да усетят първия прилив от топлина и жизненост.
Не последва каквото и да било.
Фистандантилус стреснато отвори очи. Втренчи се в положеното върху каменната плоча тяло на младия маг и залитна назад с нечленоразделен звук, който напълно изрази смайването и внезапно връхлетелия го страх.
— Виждам, че най-сетне ме позна — каза Рейстлин и се изправи в седнало положение. Едната му ръка почиваше върху каменната плоча, ала другата стоеше скрита в един от тайните джобове на черната му роба. — Толкова по въпроса с тялото, което те очаква в бъдещето.