Старецът не отговори. Взорът му прониза с мъчително любопитство тъмната тъкан на тайния джоб.
После сякаш бързо възвърна хладнокръвието си:
— Да не би великият Пар-Салиан отново да ми е изпратил някоя своя марионетка, дребно магьосниче? — поинтересува се подигравателно. Погледът му не се откъсваше от джоба на младежа.
Рейстлин поклати глава и спусна крака на пода. Без да вади скритата си ръка, той посегна и отметна качулката на робата, за да позволи на архимагьосника да види истинското му лице — онова, което толкова грижливо бе прикривал с помощта на илюзия през последните няколко дълги месеца.
— Не. Дойдох сам. Сега аз съм Господар на Кулата.
— Невъзможно — изръмжа старецът.
Устните на Рейстлин се извиха, ала в стъкления поглед, с който неотклонно следеше Фистандантилус, не се появи дори намек за усмивка:
— Е, може би все още не ти се вярва. Но допусна грешка. Подцени ме. По време на Изпитанието изтръгна само част от жизнените ми сили. И ме принуди да водя живот, изпълнен с непрестанна болка, в тяло-развалина, обрече ме на зависимост от грижите на брат ми. Научи ме да използвам драконовата сфера и запази живота ми, когато бях на косъм от смъртта във Великата библиотека в Палантас. По време на Войната на Копието ми помогна да прогоня Царицата на Мрака обратно в Бездната, където повече нямаше да представлява заплаха за света — или за теб самия. Накрая, когато вече имаше достатъчно сили в настоящето, реши да се завърнеш в бъдещето и пожела моето тяло! Ти щеше да се превърнеш в мен!
Рейстлин забеляза как очите на Фистандантилус внезапно се превърнаха в тесни процепи и се напрегна, свивайки пръсти около предмета в джоба си. Гласът на архимагьосника звучеше измамливо благо:
— И какво смяташ да правиш? Да ме убиеш?
— Не — отвърна тихо Рейстлин. — Аз ще се превърна в теб!
— Глупак! — избухна в пронизителен смях старецът. Ръката му издигна медальона: — Можеш да го постигнеш единствено с помощта на това. А те уверявам, че с жалките способности, които имаш, едва ли ще успееш да преодолееш предпазващите го заклинания...
Гласът му заглъхна от внезапния шок на осъзнаването, когато Рейстлин извади ръка от джоба си. В дланта му лежеше съвсем същият медальон.
— Заклинания срещу чиято и да е магия — произнесе младият магьосник с усмивка, която вече приличаше на ухилване на скелет. — Но не и срещу ловкостта на пръстите. Не и срещу уменията на един най-обикновен уличен измамник...
Лицето на стареца придоби смъртно блед оттенък. Очите му трескаво потърсиха веригата на медальона около врата му. Сега, след като илюзията най-сетне бе разбудена, Фистандантилус осъзна, че ръката му е празна.
Настъпилото мълчание се пропука от разкъсващ звук. Каменният под под краката на Рейстлин се олюля и го запрати на колене. Скалата се разцепи на две, поддала заедно с основите на цялата лаборатория. А в настъпилия хаос се възправяше Фистандантилус, подел могъщ, призивен напев.
Младежът трескаво оцени замисъла на архимагьосника и също започна да тъче защитно заклинание, стиснал халцедона в юмрук. Думите бързо изградиха покров, за да предпазят тялото му, докато отвърне на атаката. С периферното си зрение, като опитваше да се изправи на крака, забеляза как през пукнатината на пода пропълзява създание, чиито форми сякаш бяха излезли от най-ужасния му кошмар.
— Хвани го! — изпищя Фистандантилус и посочи Рейстлин. — Не му позволявай да избяга!
Чудовището протече през напукания под и протегна пипала към младия маг. Защитното заклинание започна да се разпада под ужасяващия натиск на яростта му. Изчадието бе на път да се добере до него и да впие зъби в плътта му.
Контрол! Безбройните часове на обучение и дисциплина и изградената увереност в собствените възможности автоматично изпратиха необходимите думи към устата му. Още докато започваше съответния напев, младежът усети как в тялото му се надига чистият екстаз от протичащата магия и липсата на какъвто и да е страх. Внезапният отпор накара въздуха да заискри. Съществото се поколеба. Фистандантилус гневно му нареди да нападне. Рейстлин му заповяда да се закове на място. Чудовището объркано погледна първо към единия, а сетне и към другия. Пипалата му се замятаха като змии, очертанията му несигурно заблешукаха и изгубиха контраст... Мигът се проточи до безкрайност. Магьосниците се дебнеха, без да изпускат контрол. Всеки от тях очакваше мигването, издайническото потрепване на устните, нервният спазъм в изкривените от напрежение ръце на противника, грешката, която щеше да доведе до решаващото превъзходство.