Не помръдваха и, ако твърдостта на Рейстлин му даваше предимство, то древните магически извори на могъщество позволяваха на Фистандантилус да почерпи сили от самата бездна на мрака.
Накрая създанието реши спора по единствения възможен начин. Уловено между двамата равни по мощ противници, премазано в гневното им желание за надмощие, чудовището изпищя от ужас и избухна в ярка експлозия. Взривната вълна отхвърли магьосниците от епицентъра си и ги запрати към стените на лабораторията. Във въздуха заваля дъжд от нажежено стъкло и се разнесе зловонна смрад. Лумналите огнища на начеващия пожар обляха в грозни многоцветни отблясъци опушените стени. Рейстлин бързо скочи на крака и избърса кръвта от порязаното си чело. Врагът му не бе закъснял да направи същото. И двамата знаеха, че подобна грешка би коствала живота на по-бавния. Маговете се втренчиха предизвикателно един в друг през нагорещения въздух.
— Е, това е! — каза дрезгаво Фистандантилус. В гласа му се долавяше нещо древно и заплашително. — Имаше избор. Предлагах ти живот, лишен от страдания и немощ, без нерадостите на неизбежната старост. Защо искаш да те унищожа?
— Знаеш отговора — отвърна тихо Рейстлин. Дишаше тежко и се стараеше да възстанови поне част от изгубените си сили.
Старият магьосник кимна бавно, без да откъсва очи от него:
— Както казах, твърде жалко, че се налага да те погубя. Двамата можехме да постигнем много. Ала сега вече е...
— Живот за едного. Смърт за победения — произнесе твърдо Рейстлин.
Той остави медальона върху студената каменна плоча. После, доловил първите напеви, сам издигна глас в отговор и започна да изплита могъща магия.
Битката продължи дълго. Двамата пазители на Кулата объркано наблюдаваха картината, която сами бяха призовали от спомените на уловеното в ноктите им тяло. До този момент бяха проследили събитията изцяло от гледната точка на Рейстлин, но сега битката протичаше едновременно през очите на младежа и на Фистандантилус.
Екотът и грохотът от разтрошено дърво и камък се смесваха с писъците на магьосниците и отблясъците на унищожителни мълнии, протичащи през пръстите им.
Магически огнени стени помитаха лавини от заострени ледени късове, горещи ветрове се носеха със силата на урагани. Коридорите на подземията изчезваха в бури от пламъци. От Бездната изскачаха уродливи създания и под командата на повелителите си потапяха основите на замъка в адски стихии. Мрачното укрепление на Фистандантилус мъчително стенеше и се разтърсваше все по-силно след поредната атака, а от бойниците му валяха отчупени зъбери.
Докато най-накрая, с ужасен крясък, единият магьосник се строполи, а от устата му избликна фонтан от черна кръв.
Трудно беше да се каже кой от двамата е победеният. Пазителите обезумяло заровиха по-дълбоко в спомените на тялото, но спряха, напълно изгубили отправната си точка.
Оцелелият магьосник остана известно време неподвижен, след което вдигна глава и запълзя по пода. Треперещата му ръка се протегна към каменната плоча, потърси опипом и сграбчи медальона. Притиснал халцедона към себе си, победителят си позволи още една кратка почивка и отново запълзя, този път към жертвата си, която все още дишаше. После коленичи над нея.
Магьосникът на пода не успя да проговори, ала очите му, втренчени в очите на неговия убиец, запратиха върху му толкова пъклено проклятие, че дори двамата пазители на Кулата можеха да смятат отредената им участ за приятна почивка в сравнение с последствията от него.
Онзи, който държеше халцедона, сякаш се поколеба. Беше толкова близо до жертвата си, че съвсем ясно бе доловил неизказаното. Сетне поклати скритата си зад черната качулка глава и се усмихна триумфално. Внимателно и преднамерено бавно той притисна камъка към едва-едва повдигащите се гърди на победения.
Тялото на пода се изпъна в непоносима агония. През кървавата пяна на устните избликна бълбукащ писък, който спря също толкова внезапно, колкото бе започнал. Кожата по лицето се сви и сгърчи като сух пергамент, очите се загледаха невиждащо някъде в мрака, крайниците престанаха да потрепват и магьосникът бавно замря.
Другият най-сетне въздъхна и просто се строполи върху жертвата си, самият той отслабнал, ранен и съвсем близо до смъртта. Може би единственото, което сега можеше да го спаси, бе медальонът в ръката му. С негова помощ през вените му пулсираше нова кръв, носеща живот. С времето този живот щеше да го възстанови напълно. В ума му имаше познание, спомени, събирани в продължение на стотици години могъщество, заклинания, видения за чудеса и многовековен ужас. Имаше и друго — паметта за брат-близнак, за тяло, превърнато в безполезна черупка и продължително, изпълнено с болка съществуване.