Тас откри, че крачи по още един коридор, който бе не по-малко безрадостен и мрачен от предишния.
— Все още не мога да разбера къде съм, а и явно никой не възнамерява да ми каже. Единственият път за навън явно е онова стълбище хей там в дъното. И понеже джуджетата избягаха по него, значи просто трябва да ги последвам. Карамон все ще е някъде наблизо.
Краката му обаче, след като отдавна вече бяха отправили протестна нота на притежателя си, го информираха, че тичането е напълно невъзможно. Когато с мъчително накуцване успя да стигне едва до средата на коридора, джуджетата бяха изчезнали от погледа му. Като пъхтеше
от усилие, но твърдо решен да не се поддава на виенето на свят, Тасълхоф изкачи стълбите след тях. Трябваше да открие Карамон. Веднага щом заобиколи зад следващия ъгъл, отново му се наложи да спре.
— Опа — каза и забързано се прикри в сенките. Сложи ръка на устата си и мълчаливо се укори за невъздържаното възклицание. — Млъквай, Кракундел! Или искаш да те погне цялата дюлърска армия!
Последното беше доста близо до истината. Двете джуджета очевидно се бяха срещнали с поне двайсетина от своите. Приклекнал в сенките, Тас се заслуша в развълнуваното им джавкане. Очакваше всеки момент да се втурнат в неговата посока... Но нищо подобно не се случи.
Почака още малко и рискува едно свръхвнимателно надникване иззад ъгъла, за да открие, че някои от джуджетата не приличаха на дюлъри. Бяха чисти, брадите им бяха сресани и носеха блестящи ризници. И никак не изглеждаха доволни. Гледаха мрачно към един от дюлърите, сякаш се канеха да го одерат жив.
— Планински джуджета! — измърмори изумено Тас, разпознал ризниците им. — А според думите на Рейстлин, тъкмо те са враговете ни. Което значи, че би трябвало да са в тяхната си планина, а не в нашата. Стига да сме в планина, разбира се, което ми се струва все по-вероятно. Но се чудя дали...
Когато едно от джуджетата започна да говори, кендерът грейна.
— Най-после някой, който може да говори! — Той въздъхна от облекчение.
Заради участието на различни раси в разговора, използваха изключително груба смесица от Общ език и джуджешки. В основната си част смисълът се въртеше около това, че планинското джудже не даваше и пукнат камък за побъркания магьосник или за някакъв си болен от чума кендер, който се размотава наоколо.
— Тук сме, за да вземем главата на генерала — изръмжа то. — Казахте, че магьосникът ви я е обещал на тепсия. Щом е така, можем да минем и без разни чародеи. При всички случаи не ми се занимава с черноризци. А сега ми отговори ясно и точно, Аргът. Готови ли са хората ти? Готови ли сте да довършите генерала? Или и това беше просто номер? Ако е така, да знаеш, че на народа ти в затвора никак няма да му бъде леко.
— То не номер! — изръмжа в отговор и със стиснат юмрук мрачното джудже. — Ние готови тръгваме. Генералът във Военната стая. Магьосникът казва ще го остави съвсем сам с охрана. Нашите хора атакуват хълмистите джуджета. Когато вашите хора спазват твоя част от сделката, когато давате сигнал, големите порти на Торбардин се отварят...
— Сигналът звучи дори и в този момент — отсече джуджето от планините. — Ако бяхме над нивото на земята, щеше да чуеш тръбите. Атаката е започнала!
— Тогава ние тръгваме! — заяви Аргът. Той се поклони и добави озъбено: — Ако твое господарство смее, идваш с нас. Ние взимаме главата на генерал Карамон още сега!
— Ще ви последвам — отвърна с хладен тон джуджето, — но само за да се уверя, че не замисляте още някое коварство.
По-нататъшната част от разговора им стана неразбираема за Тас. Кендерът се отдръпна и опря гръб в стената. Краката му трепереха неудържимо, а в ушите си чуваше бръмчене.
— Карамон — прошепна, като обхвана главата си с ръце и се насили да мисли. — Канят се да го погубят! И това е дело на Рейстлин! — Той потръпна. — Бедният Карамон.
Собственият му близнак! На джуджетата не са им необходими брадви. Ако научи, сам ще си пререже гърлото. Внезапно кендерът вдигна глава.
— Тасълхоф Кракундел! — рече ядосано. — Вайкаш се като баба. Трябва да го спасиш! В края на краищата, обеща на Тика, че ще се грижиш за него.
"Да го спасиш? И как, куха главо? — изтътна нечий глас в него. Подозрително му напомняше за този на Флинт. — Сигурно са поне двайсетима! А ти си въоръжен с нож за колене на пилци!"
— Все ще измисля нещо — отвърна Тас. — Ти пък продължавай да киснеш под дървото си.
Отговорът му заприлича на презрително изсумтяване. Той се изправи решително и се постегна. Измъкна малкия нож и запълзя съвсем тихичко — така, както само кендерите умеят — надолу по коридора.