Глава 14
Тя притежаваше тъмната къдрава коса и коварна усмивка, които години по-късно мъжете щяха да обожават в дъщеря ѝ, простодушната откритост, наследена от единия от синовете ѝ и дарбата — наистина рядката и могъща дарба — която щеше да предаде на неговия брат.
В кръвта ѝ течеше магия, но за разлика от сина си имаше слаба воля и непостоянен дух. Така позволи на магията да я контролира и в края на краищата — да я доведе до собствената ѝ гибел.
Нито коравосърдечната Китиара, нито пък физически силният Карамон бяха особено разтърсени от преждевременната ѝ смърт. Китиара мразеше майка си от чиста ревност, а Карамон, макар да я обичаше, бе далеч по-привързан към болнавия си брат. Младият войн така и не успя да свикне с безкрайните дрънканици и трансове на майка си. За него те си останаха просто една загадка.
Ала смъртта ѝ опустоши Рейстлин. Той бе единственият от тримата, който я разбираше напълно, дори и да изпитваше съжаление, а на моменти и презрение към слабостта ѝ. Нещо повече — магьосникът бе разгневен заради смъртта ѝ, разгневен, задето го бе изоставила съвсем сам на този свят с дарба, която никога не бе искал. Беше разгневен и дълбоко в себе си — изплашен, провидял в смъртта ѝ своята собствена кончина.
Веднага след като баща му си отиде завинаги, тя бе изпаднала в дълбока печал, от която така и не успя да се измъкне. Рейстлин нямаше друг избор, освен ужасено да наблюдава как майка му преминава през всички фази на бавното полудяване. В началото тя просто отказа да се храни, а сетне започна да потъва все по-дълбоко в магическите измерения, видими само за нейните очи. Собственият ѝ син, магьосникът, бе напълно безпомощен. Именно тогава в душата му се отвори първата дълбока бездна.
През онази последна нощ бе седял редом с нея. Държеше ръката ѝ и се взираше в хлътналите бузи и горящите очи, загледани в трескав транс към нещо непонятно и отдалечено.
Същата нощ Рейстлин се закле, че няма да позволи на нищо и никой да го притежава по същия начин — нито на неговия близнак, нито на сестра им, нито дори на самите богове. Той и само той щеше да определя собствената си съдба.
Клетвата му бе подпечатана от горчивата решимост, която изпитваше в този момент. По онова време магьосникът бе просто момче, останало само в мрака до умиращата си майка. Принудено да остане до нея, додето тя изпусне и последния си дъх.
Тогава, стиснал деликатните ѝ ръце, той отправи тиха молитва през сълзи:
— Майко, върни се... Върни се у дома!
Ето, че в Заман отново чуваше тези думи. Думи, които го предизвикваха, подиграваха му се, смееха се в лицето му. Звънтящи и отекващи в съзнанието му. Разцепващата болка в главата го ослепи. Той се блъсна в една стена.
Веднъж Рейстлин бе станал свидетел как лорд Ариакас измъчва някакъв рицар, като го затвори в камбанарията. Същата вечер мрачните свещенослужители се редуваха да бият камбаната в чест на тяхната Царица. Мъчението бе продължило през цялата нощ. На следващата сутрин откриха човека мъртъв — на лицето му се бе изписал неподправен, дълбок ужас, пред който дори най-закоравелите мъчители побързаха да отстъпят и да наредят трупът му да бъде заровен без бавене.
Сега магьосникът се чувстваше по същия начин, само дето камбанарията бе собственият му череп и вътре звучаха думи, които предричаха неминуемата му гибел. Той залитна, хвана главата си с ръце и се помъчи да изтръгне от нея нетърпимия звук.
"Върни се у дома... Върни се у дома..."
Замаян и полузаслепен от болка, Рейстлин се затича. Препъваше се, без ни най-малка идея накъде отива. Искаше единствено да избяга колкото може по-далече. Краката му отказаха да го държат. Той се препъна в подгъва на робата си и се строполи на колене.
Нещо изскочи от един от джобовете му и заподскача по каменния под. Рейстлин го съгледа и възкликна уплашено и разгневено. Още един признак за неговия провал — драконовата сфера. Потъмняла, напукана, безполезна. Той бясно посегна, за да я хване, ала сферата се изплъзна от хищните му пръсти и се затъркаля по мраморните плочи.
Отчаяно запълзя подире ѝ, додето тя най-сетне спря. Магьосникът озъбено понечи да я грабне, но нещо го накара да замръзне. Повдигна бавно глава и най-после видя къде се намира. Сви се ужасено и затрепери.
Пред него се издигаше Големият Портал.
Беше съвсем същият като в Кулата на Върховното чародейство в Палантас. Огромна овална врата, поставена върху издигната платформа, орнаментирана и защитавана от главите на пет дракона. Змиевидните им шии се издигаха от пода, а главите гледаха към самия портал с разтворена паст, крещящи възхвала в чест на Мрачната Царица.