Дълбоко в него се преплиташе присъствието на двама души, а съзнанието му зашеметено се опитваше да въведе ред в стотиците отделни, нищо незначещи парчета. Коленичил над тялото на съперника си, облеченият в черна роба магьосник се втренчи в ръката, с която държеше медальона. И прошепна ужасено:
— Кой съм аз?
Глава 4
Пазителите се отдръпнаха от Рейстлин, втренчили в него бездънните си очи. Твърде слаб, за да се движи, магьосникът просто отвърна на погледите им.
— Чуйте думите ми — произнесе безгласно и беше разбран. — Докоснете ме още веднъж и ще ви превърна в прах... както превърнах него.
— Да, Господарю — измърмориха те и образите им изтляха в мрака.
— Какво... — размърда се сънено Кризания, — Каза ли нещо? — Внезапно жената осъзна, че е положила глава върху рамото му и изчервено се изправи в седнало положение. — Искаш ли... да ти донеса ли нещо? — попита объркано.
— Гореща вода — Рейстлин не помръдваше. — За... моята отвара.
Кризания се огледа и прокара пръсти през тъмната си коса. През прозорците се процеждаше сива светлина. Беше
почти неуловима и някак не успяваше да я успокои. Жезълът на Магиус все така държеше на разстояние нощните създания около тях, но не можеше да ги стопли. Тя потри врата си с въздишка. Усещаше тялото си вдървено. Навярно бе спала с часове. В помещението цареше вледеняващ студ. Погледна мрачно към черната яма на камината.
— Имаме дърва — изрече със съмнение, като оглеждаше натрошените мебели край тях, — но няма с какво да запаля огън...
— Събуди брат ми! — изръмжа Рейстлин и моментално се закашля, борейки се за въздух. Опита се да каже още нещо, ала кашлицата му позволи единствено да направи немощен жест с ръка. Очите му блестяха, а лицето му бе изкривено от такава ярост, че Кризания за момент бе готова да изпадне в паника.
Магьосникът изморено притвори клепачи и сложи ръка на гърдите си.
— Моля те — прошепна измъчено. — Болката...
— Разбира се — кимна Кризания, завладяна от внезапен срам.
Какво ли беше всекидневно да ти се налага да живееш с подобна болка? Тя разкъса на две завесата от раменете си и нежно го зави. Той кимна, без да успее да проговори. Кризания се изправи и разтреперано тръгна към мястото, където лежеше Карамон.
Посегна към рамото му, но се поколеба. Ами ако все още не можеше да вижда? Или можеше да вижда и решеше... да убие Рейстлин?
Колебанието ѝ продължи не повече от секунда. Решително положи длан на рамото му и го разтърси. "Ако опита нещо — каза си сурово, — ще го спра. Вече го направих веднъж."
Усещаше втренчените погледи на спотаените в мрака същества. Наблюдаваха всяко нейно движение.
— Карамон — повика го тихо. — Карамон, моля те, събуди се! Нуждаем се от...
— Какво? — войнът се изправи, а ръката му несъзнателно посегна към дръжката на меча... за да не я открие.
Очите му се фокусираха върху Кризания. С облекчение, примесено със страх, тя осъзна, че я виждаше. Взираше се в нея неразбиращо. После се огледа неуверено.
Най-накрая, заедно с прииждането на спомените, в очите му нахлу болка, която накара мускулите на челюстта му конвулсивно да се свият. Той се втренчи студено в Кризания.
Жената вече беше на път да каже първото, което ѝ хрумнеше, каквото и да е — извинение, обяснение, укор, когато чертите му изведнъж омекнаха и студенината се замени със загриженост.
— Лейди Кризания — каза той, като се изправи и ѝ подаде завесата. — Вие замръзвате! Ето, завийте се с това.
Още преди тя да е успяла да отвори уста, за да протестира, Карамон вече нежно я бе загърнал. Забеляза, че докато го правеше, войнът хвърли бърз поглед към своя близнак. Очите му обаче се плъзнаха през Рейстлин, сякаш магьосникът не съществуваше.
Кризания улови ръката му:
— Карамон, той ни спаси живота. Направи магия. Онези... неща... в тъмнината ни оставиха на мира, само защото той им заповяда!
— Нищо чудно, ако са разпознали в него един от своите — отвърна дрезгаво войнът със сведен поглед и опита да издърпа ръката си от нейната.
Тя не му позволи:
— Мислиш си, че сега е удобен момент да го довършиш, нали? — запита гневно. — Да, напълно безпомощен е... И сигурно въобще не те интересува, че ако го направиш, с нас ще бъде свършено?
— Не мога да го убия — отговори Карамон. Очите му изглеждаха по-кафяви и чисти от всякога. Кризания за пореден път осъзна до каква степен двамата братя си приличаха. — Да говорим направо, дъще на Най-уважавания. Ако опитам нещо подобно, ще ме ослепиш отново. — Войнът отблъсна ръката ѝ. — Поне един от нас трябва да запази трезвия си разсъдък — добави той.