Ръцете му я привлякоха и нежно обгърнаха тялото ѝ. Устните му се впиха в нейните, за да откраднат дъха ѝ с целувка.
Кризания затвори очи и позволи на магическия огън да завладее тялото ѝ и да погълне студената, уплашена бяла черупка, в която се криеше от години.
Тя се отдръпна. Прокара ръка по устните му, вгледа се в бездънните му очи. А там, отразена в огледалото на душата му, видя себе си: в пламтяща, лъчиста аура от ярка, бяла светлина. Видя себе си красива, обичана, боготворена. Носеща истина и справедливост на света, готова да прокуди завинаги всяка печал, страх и отчаяние.
— Паладин да ни е на помощ — прошепна Кризания.
— Да — отвърна Рейстлин. После добави: — Ще ти дам още един талисман, като онзи, който те пазеше в Дъбравата Шойкан. Използвай го, за да преминеш невредима през Портала.
Тя потръпна. Той се притисна в нея, наведе главата ѝ и я докосна с устни по челото. През цялото ѝ тяло пропълзя болка, която достигна до сърцето, готова да го пресуши. Кризания понечи да се отдръпне, ала не извика. Той ѝ отправи усмивка.
— Хайде.
Двамата се стопиха в нощта на крилете на прошепнатата магия, огряни от червените лъчи на Лунитари — кръв, избликнала от острието на Солинари.
Глава 15
— Каруците с провизии? — попита Карамон с равния, отмерен тон на човек, който вече знае отговора на въпроса си.
— Нямаме никакви сведения, сър — отвърна Гарик, като избягваше тежкия поглед на генерала. — Но... продължаваме да ги очакваме...
— Няма да дойдат. Натъкнали са се на засада. Знаеш го не по-зле от мен — усмихна се отпаднало едрият войн.
— Поне разполагаме с вода — каза неуверено младият рицар в напразен опит да демонстрира бодрост, който се провали напълно.
Той се загледа в разтворената върху масата карта и очерта нервен кръг около едно малко зелено петно върху пергамента.
Карамон изсумтя.
— Дупка, която ще се изпразни най-късно до обяд. Е, вярно, нощем се пълни отново, но истината е, че и потта ми има по-добър вкус от водата в нея. Проклета работа. Сигурно е замърсена с морска.
— И все пак става за пиене. Разбира се, разпределяме я по равно и се погрижих да назначат охрана. Струва ми се обаче, че няма да пресъхне.
— Все тая. След известно време така и така няма да разполагаме с достатъчно хора, че да успеем да я изпием — рече генералът и с въздишка прокара пръсти през къдравата си коса. В стаята бе горещо и душно. Преди да са успели да го спрат, един от по-напористите ординарци, бе сварил да хвърли още дърва в огъня. Прозорецът беше отворен, ала буйните пламъци в камината зад гърба му вече така или иначе го опичаха бавно и мъчително. — Колко дезертьори имаме днес?
Гарик се покашля.
— Около... около стотина, сър — доложи неохотно.
— Накъде са тръгнали? Пакс Таркас?
— Да, сър. Така смятаме.
— Какво друго? — попита мрачно Карамон. Очите му огледаха лицето на младежа. — Криеш нещо от мен.
Рицарят пламна от смущение. В този момент му се искаше лъжата да не е забранена от всеки известен му кодекс на честта. На драго сърце би дал живота си, за да спести на човека пред себе си истината, но нищо не му позволяваше да го излъже. Той се поколеба. После и сам видя, че не е необходимо. Генералът вече знаеше.
Карамон кимна бавно.
— Хората от равнината? Гарик сведе очи към картите.
— Всички ли?
— Да, сър.
Едрият войн затвори очи. Въздъхна тихо и взе една от дървените фигурки, които им служеха за нагледно представяне на разположението на войската върху картата. Поигра си малко с нея и за секунда остана замислен. Сетне изведнъж изруга, обърна се и запрати фигурката в огъня. Стисна пулсиращата си глава с ръце.
— Е, не мога да виня Тъмна Нощ. Дори и при това положение на него и хората му никак няма да им бъде леко. Планинските джуджета без съмнение са завардили проходите зад нас. Именно това се е случило с провизиите. Ще му се наложи да се сражава на всяка крачка, за да се добере до дома. Нека боговете му помагат. — Той замълча. После сви юмруци: — Проклет да бъде този мой брат! — изруга. — Проклет да бъде!
Гарик се размърда неспокойно. Очите му огледаха бързо помещението, сякаш се страхуваше, че магьосникът ще се появи направо от въздуха.
— Е — рече Карамон, като се поуспокои и още веднъж се наведе над картите, — така няма да стигнем доникъде. Сега единствената ни надежда — поне според мен — е да се помъчим да задържим каквото ни е останало тук, в равнината. Трябва да залъжем джуджетата и да ги пресрещнем на открито, за да разгърнем кавалерията. Иначе в планината нямаме никакви шансове — добави с горчива нотка в гласа си. — Поне ни остава надеждата, че ако ни принудят да се изтеглим, ще им дадем отпор при Пакс Таркас. Ще се укрепим и...