— И така, това е всичко — завърши уморено Тас. Очите му се бяха налели със сълзи, но не сваляше поглед от безизразното лице на приятеля си. — Излъга ме. Когато се опитах да пусна устройството, то просто се разпадна на части в ръцете ми. Все пак видях как пада пламтящата планина — добави той. — И това май почти си струваше всички неприятности. Дори бих казал, че си струва да умреш, за да го видиш. Не съм много сигурен, понеже още не съм умрял, макар за известно време да смятах, че съм. Но определено нямаше да си струва, ако трябваше да прекарам Вечността в Бездната, която не е хубаво място. Въобще не ми е ясно защо му е притрябвало да ходи там.
Тас въздъхна.
— Както и да е, това мога да му простя. — Гласът на кендера стана твърд, а малката му челюст се издаде решително напред: — Но не и другото. Онова, което стори на бедния Гнимш. Онова, което искаше да стори на теб...
Той млъкна. Въобще нямаше намерение да го споменава.
Карамон го погледна внимателно.
— Продължавай, Тас — подкани го. — За онова, което е искал да стори на мен?
— Н-нищо — заекна кендерът и се усмихна глуповато. — Просто дърдоря, нали си ме знаеш.
— Какво е искал да ми стори? — усмихна се в отговор генералът. — Нямах идея, че въобще е останало нещо, което да не ми е сторил досега,
— Искаше да те убие — измърмори Тас.
— А, да — изражението на война не се промени. — Как не се сетих. Значи това е означавало посланието на джуджето.
— Остави те на... дюлърите — произнесе нещастно кендерът. — Възнамеряваха да ти вземат главата и да я отнесат на крал Дънкан. Рейстлин е отпратил всички рицари от крепостта и им е казал, че си наредил да се упътят към Торбардин. — Тас посочи Гарик и двамата стражи. — Уверил е джуджетата, че ще те охраняват съвсем слабо.
Карамон не отвърна нищо. Чувстваше се празен. Не изпитваше нито болка, нито гняв, нито дори изненада. Празен. Сетне изведнъж почувства нещо. Огромна тъга по дома, по Тика, по приятелите си, Танис, Лорана, Речен Вятър и Златна Луна, която нахлу като необятна вълна, за да запълни ограбеното.
Сякаш можеше да прочете мислите му, Тас положи малката си глава на рамото на Карамон:
— Можем ли вече да си ходим? — попита невинно. — Ужасно съм изморен. Имаш ли нещо против да остана известно време при двама ви с Тика? Само докато се пооправя. Обещавам да не ви се пречкам...
Очите му преливаха от сълзи. Карамон обви ръка около раменете на кендера и го разтърси окуражително:
— Колкото пожелаеш, Тас. — Загледа се с тъжна усмивка в пламъците. — Ще довърша къщата. Едва ли ще отнеме повече от няколко месеца. После ще отидем да видим Танис и Лорана. Обещах на Тика. Обещах ѝ го толкова отдавна, а така и не можах да го направя. Знаеш ли, Тика винаги е искала да види Палантас. А може после всички заедно да посетим гробницата на Стурм. Така и не успях да се сбогувам с него.
— Можем да потърсим и Елистан и... О! — лицето на Тас придоби разтревожено изражение. — Кризания! Лейди Кризания! Опитах се да я предупредя за Рейстлин, но тя не ми повярва. Не можем да я оставим! — Той скочи и зачупи ръце. — Не бива да му позволяваме да я отведе на онова отвратително място!
Карамон поклати глава:
— Ще опитаме, Тас. Не ми се вярва да ни послуша, но поне ще опитаме — той се размърда неспокойно. — Сигурно вече са при Портала. Рейстлин не може да си позволи да чака повече. Скоро укреплението ще рухне върху планинските джуджета... Гарик — той докуца до мястото, където седеше рицарят, — добре ли си?
Един от другите рицари тъкмо бе превързал счупената ръка на младежа към тялото му, за да я обездвижи. Гарик вдигна очи към генерала със стиснати зъби, но успя да се усмихне, въпреки силната болка.
— Ще се оправя, сър — рече отпаднало. — Не се тревожете за мен.
Карамон си придърпа един стол:
— Можеш ли да пътуваш?
— Разбира се, сър.
— Добре. Всъщност нямаш голям избор. Скоро ще превземат това място. Трябва да опитате да се измъкнете още сега. — Едрият войн потърка брадичката си. — Регър разправяше, че под равнините са прокопани тунели, които свързват Пакс Таркас с Торбардин. Съветът ми е да се насочите към тях. Едва ли ще представлява трудност. Могилите отвън са нещо като входове. Можете да ги използвате поне за да се отдалечите оттук.
Гарик не отговори. Той хвърли поглед към стражите и попита тихо:
— Казвате "съветът ми", сър. Ами вие? Няма ли да дойдете с нас?
Карамон се покашля и се накани да отвърне, ала сякаш не намираше думи. Той се втренчи във върховете на ботушите си. Отдавна се бе подготвял за този момент, но изведнъж внимателно замислената му реч се разпадна на хиляди хартиени късчета и бе отвяна от вятъра.