Мисълта го вълнуваше. Сърцето му пулсираше учестено и запращаше вълни от кръв в слепоочията и гърлото му. Той се обърна към Кризания и кимна. Беше време.
Свещенослужителката, не по-малко развълнувана от него, с очи, заблестели от екстаза на напиращите молитви, застана в самия Портал с лице към него. Положението ѝ изискваше пълно, абсолютно доверие в магьосника. Една грешно произнесена сричка, един погрешен дъх, поет в неправилния момент, и най-лекото потрепване на ръката можеха да бъдат фатални, както за нея, така и за Рейстлин.
Ето как древните бяха решили да защитят прохода, защото заради глупостта си не искаха да го унищожат завинаги. Дори идеята, че магьосник от ордена на Черните роби — неминуемо извършил ужасни престъпления, за да се озове тук, защото такива стояха на пътя на всеки, решен на подобна постъпка — и свещенослужител на Паладин — с чиста вяра и душа — ще се доверят един другиму до толкова голяма степен, беше просто смешна.
И все пак веднъж това вече се бе случвало: обвързани от извратеното обаяние на единия и погубената вяра на другия, Фистандантилус и Денубис бяха сторили същото. И по всичко изглеждаше, че това щеше да се случи отново, но в резултат на съюза между двама души, привлечени от нещо, което древните, въпреки цялата си мъдрост, така и не бяха предрекли — странна и нечестива любов.
Кризания пристъпи в Портала и погледна към Рейстлин за последен път в границите на този свят. Тя му се усмихна. Той се усмихна в отговор, докато думите на първото заклинание вече се оформяха в съзнанието му.
Младата жена издигна ръце. Очите ѝ се отправиха някъде отвъд Рейстлин, отвъд всичко, към красивите владения на собствения ѝ бог. Беше чула съвсем ясно последните думи на Царя-жрец и знаеше къде е била грешката му — грешка, породена от гордост и алчност, когато бе необходимо най-обикновено смирение.
В този момент Кризания знаеше защо боговете в справедливия си гняв бяха запратили унищожение над света. И в сърцето си чувстваше нещо повече от увереност, че Паладин ще откликне на молитвите ѝ така, както не бе откликнал на молитвите на Царя-жрец. Беше настъпил мигът на величие, който Рейстлин очакваше от толкова дълго време. Бе настъпил и нейният миг.
Също като и светия рицар Хума, тя бе преминала през своите изпитания. На огъня, мрака, смъртта и кръвта. Беше готова. Нищо не можеше да я спре.
— Паладин, Платинен драконе, вярната ти служителка коленичи пред теб и те моли да я благословиш. Очите ѝ са отворени за светлината ти. Най-сетне е разбрала какво си пожелал да я научиш в безмерната си мъдрост. Чуй молитвите ѝ, Лъчисти. Бъди с нея. Отвори този Портал, за да може да прекрачи през него и да понесе факела ти. Повърви с нея в усилията ѝ да прогони завинаги мрака!
Рейстлин затаи дъх. Всичко зависеше от това! Дали щеше да се окаже прав за Кризания? Притежаваше ли тя силата, мъдростта и вярата? Наистина ли бе избраница на Паладин?
От Кризания започна да струи чист, неземен блясък. Тъмните ѝ коси заискриха, белите ѝ дрехи излъчваха меко сияние, подобно на огряни от слънцето облаци, очите ѝ приличаха на сребърни луни. Беше поразително красива.
— Благодаря ти, че откликна на молитвата ми, Боже на Светлината — измърмори младата жена и сведе глава.
По бледите ѝ страни блещукаха сълзи. — Няма да те посрамя!
Загледан към нея и ослепителната ѝ красота, Рейстлин за момент сякаш забрави всичките си стремления. Можеше единствено да се взира в нея, обзет от неподправен възторг. За частица от секунда бяха изчезнали дори мислите за собствената му магия.
Сетне сърцето му възликува. Нищо! Сега нищо не можеше да го спре...
— О, Карамон! — прошепна благоговейно Тас.
— Закъснели сме — произнесе войнът.
След като двамата си бяха проправили път до най-ниските равнища на тъмниците, до самите основи на магическата крепост, най-сетне бяха достигнали до място, от което не можеха да продължат — сега просто наблюдаваха Кризания. Младата жена бе обгърната в ореол от сребриста светлина. Стоеше в центъра на Портала с разперени ръце и вдигнато към небесата лице. Неземната ѝ красота прониза сърцето на Карамон.
— Закъснели? Не! — извика изтерзано Тас. — Не може да бъде!
— Виж — каза тъжно войнът. — Погледни в очите ѝ. Тя е сляпа! Толкова сляпа, колкото бях и аз в Кулата на Върховното чародейство. Сега не може да види нищо и никой отвъд тази светлина...
— Трябва поне да опитаме да поговорим с нея, Карамон! — вкопчи се обезумяло в него кендерът. — Не бива да ѝ позволяваме да отива. Ви-вината е моя! Аз ѝ казах за Бупу! Сигурно дори нямаше да дойде, ако не бях аз! Ще я повикам!