Кризания усети как се изчервява от срам и гняв, долавяйки ехо от думите на Лоралон в саркастичното му подмятане. Карамон ѝ обърна гръб:
— Ако тези... приятели на моя брат ми позволят — махна към тъмнината, — ще запаля огън.
— Вярвам, че няма да ти попречат — сви рамене жената, като се опитваше да запази присъствие на духа и също се изправи. — Не ми създадоха неприятности, когато... разкъсах завесите. — При последното гласът ѝ отново потрепери от спомена за мъртвешките сенки и смразяващия им шепот.
Той мълчаливо я погледна и Кризания за пръв път се запита как ли изглежда в очите му. Увита в парцаливата черна копринена завеса, с разкъсани, опръскани с кръв дрехи, които само напомняха за предишната си белота под дебелия пласт прах и сажди. Несъзнателно посегна с пръсти към някога грижливо поддържаната си коса, която сега висеше в пълен безпорядък. Усещаше засъхналите сълзи, мръсотията и кръвта по бузите си...
Смутено потърка лице и направи опит да внесе някакъв ред в оплетените си кичури. Точно навреме, за да осъзнае безполезността на това действие. Съжалителният поглед на Карамон само влоши нещата още повече. Тя стоически вдигна брадичка и го погледна предизвикателно:
— Какво пък, вече не съм студената девица, с която се запозна преди време — каза надменно. — Точно както и ти не си пропадналият пияница, когото познавах. Явно и двамата сме научили едно-друго по време на това пътешествие.
— Поне що се отнася до мен, това е вярно — подхвърли остро Карамон.
— Мислиш ли? — не му остана длъжна Кризания. — Питам се дали е така! А случайно известно ли ти е — както на мен — че магьосниците ме изпратиха обратно във времето, знаейки, че никога няма да се върна?
Той зяпна. Тя се усмихна жестоко:
— Едва ли. Този дребен детайл ти е убягнал, или поне така каза брат ти. Устройството за време може да се използва само от един човек — от онзи, на когото е дадено — от теб! Магьосниците ме изпратиха назад във времето, за да умра... защото се страхуваха от мен!
Карамон се намръщи. Той понечи да каже нещо, затвори уста и поклати глава:
— Нищо не ти пречеше да напуснеш Истар с онзи елф.
— Как би постъпил ти на мое място? — запита остро тя. — Защо смяташ, че се различаваме един от друг?
Войнът се намръщи още повече и вече се готвеше да отговори, когато Рейстлин се закашля. Кризания погледна косо към магьосника и въздъхна:
— Най-добре да запалиш огън, иначе наистина няма да имаме никакъв избор.
Обърна му гръб и отиде при брат му. Карамон продължи да я гледа объркано.
Кризания се запита дали магьосникът бе чул нещо от казаното. Запита се дали изобщо е в съзнание.
Беше, но дори в това състояние не проявяваше какъвто и да е интерес от искрите, които бяха прехвръкнали между нея и брат му. Тя отсипа малко от водата в някаква напукана паница, откъсна парче от робата си и коленичи до него. Докато почистваше лицето му, усети колко силно го измъчваше треската, въпреки пронизващия студ в помещението.
От звуците, които се разнесоха, предположи, че Карамон се е заел да събере разхвърляните дървени парчета и да ги струпа върху решетката на камината.
— Трябват ни подпалки — промърмори огромният мъж. — А, книгите...
Очите на Рейстлин рязко се отвориха и той направи мъчително усилие да повдигне глава.
— Недей, Карамон! — извика изплашено Кризания. Войнът спря насред крачка с един от томовете в ръка.
— Опасност, братко мой — произнесе задъхано магьосникът. — Съдържат заклинания. Дори не ги докосвай...
Гласът му бе съвсем слаб, ала наблюдаваше брат си с такава загриженост, че дори Карамон явно си даде сметка какво е бил на път да стори. Войнът промърмори нещо неразбираемо, захвърли книгата и започна да претърсва писалището. Очите на Рейстлин се затвориха с благодарност.
— Тук има... приличат ми на... писма... — обади се след няколко секунди Карамон, докато ровеше из някаква купчина на пода. — Дали... е безопасно да...
Магьосникът кимна безмълвно. След минута Кризания чу припукването на пламъците. Лакираното дърво от мебелировката се разгаряше бързо и съвсем скоро огънят лумна по-ярко. Мъртвешките лица се оттеглиха още по-надълбоко в сенките, но не изчезнаха напълно.
— Трябва да го преместим близо до камината — каза тя и се изправи. — Рейстлин спомена за някаква отвара...
— Да — отговори безизразно Карамон. Той се присъедини към нея и погледна надолу към магьосника. После внезапно сви рамене. — — Макар че, ако питаш мен, е най-добре да го оставим да се справи сам.