Очите на Кризания пробляснаха гневно. Тя тъкмо се канеше да му отвърне нещо язвително, когато едно слабо движение на Рейстлин я накара да прехапе долната си устна и да замълчи.
— Избра твърде неподходящо време, за да израснеш, братко мой — прошепна магьосникът.
— Възможно е — съгласи се тъжно войнът. Той поклати глава още веднъж и се върна при огъня. — Вече е без значение.
Кризания изненадано проследи как по устните на Рейстлин плъзна загадъчна усмивка, примесена със задоволство. Погледът му се обърна към нея и усмивката внезапно изчезна. Направи ѝ знак да се приближи.
— Мога да се изправя — рече задъхано. — С твоя помощ.
— Чакай, ще ти дам жезъла — предложи жената и посегна да го вземе.
— Не го докосвай! — заповяда магьосникът. — Не — повтори по-меко, а кашлицата почти удави думите му: — Чуждите ръце... докоснат... светлината ще... помръкне.
Жената несъзнателно и разтреперано обгърна стаята с поглед. Забелязал уплахата ѝ, Рейстлин побърза да я успокои:
— Не, не вярвам да ни нападнат — каза, докато тя му помагаше да стъпи на крака. — Знаят срещу кого са изправени — устните му се извиха презрително и той отново се закашля. — Няма да посмеят. Но... — Вече преметнал ръка през раменете ѝ и подпрян на жезъла си Рейстлин добави: — Все пак ще бъде по-безопасно, ако разполагаме с нещо, което да ги възпре в случай на нужда.
Магьосникът залитна от внезапен пристъп на слабост и едва не падна, задавен от хрипове. Кризания търпеливо му даде възможност да дойде на себе си. Собственото ѝ дишане бе учестено от смесените чувства, които я бяха обзели. Изпитваше жалост към него. Беше твърде слаб — усещаше горящото му от треската тяло. Към всичко това се прибавяха упойващите ухания на магическите съставки из джобовете му и мекотата на черната роба — далеч по-приятна на допир от завесата, с която се бе увила. Очите им се срещнаха. За миг ѝ се стори, че нещо в неизменно непроницаемия му поглед се пречупи и някъде от дълбините на този човек я обляха топлина и страст. Пръстите му потрепнаха и сякаш несъзнателно се опитаха да я привлекат по-близо до него.
Кризания се изчерви. Най-много от всичко на света искаше този миг да продължи безкрайно. Сведе очи, но бе твърде късно. Рейстлин се отдръпна. Ръката му гневно я отблъсна и магьосникът се залови по-здраво за жезъла.
Все още бе твърде слаб — беше на път да се строполи на земята, когато помежду им изникна нечие огромно тяло и нечии силни ръце подхванаха Рейстлин с лекота. Карамон отнесе брат си до едно оръфано, почерняло, тежко драпирано кресло, което беше примъкнал по-близо до огъня и му помогна да се настани в него.
В продължение на няколко мига Кризания просто стоеше подпряна на писалището, без да може да помръдне. Едва когато осъзна, че се намира извън кръга от топлина и светлина, разпръсквани от огъня и жезъла, тя бързо се приближи до камината.
— Най-добре седнете, лейди Кризания — предложи Карамон, като довлече още едно кресло и доколкото можа отупа прахта и саждите от него.
— Благодаря — кимна тя. Поради някаква причина старателно се опитваше да избегне погледа му.
Отпусна се изтощено и се загледа невиждащо в пламъците, усещайки как постепенно възвръща силите си. Когато отново бе в състояние да се озърне, забеляза, че
Рейстлин лежи неподвижно в креслото си със спуснати клепачи. Дишането му бе накъсано. Междувременно Карамон затопляше вода в очукано желязно гърне, което очевидно бе изровил от пепелта в огнището.
Стоеше наведен над него и се вглеждаше в съдържанието му. Отблясъците на пламъците танцуваха по повърхността на златната броня и огряваха гладката му загоряла от слънцето кожа. Мускулите на ръцете му заиграха, когато протегна пръсти, за да се стопли по-добре.
"Той наистина е великолепно сложен мъж", помисли си тя и потръпна. В съзнанието ѝ още веднъж се мярна картината на влизащия в подземието под обречения Храм войн, на окървавения му меч, на смъртта, която се лееше от очите му...
— Водата е готова — обяви Карамон и Кризания стреснато осъзна къде се намира.
— Ще приготвя отварата — предложи тя, благодарна, че може да се заеме с нещо полезно.
Когато приближи Рейстлин, той отвори очи. Кризания видя собственото си отражение в тях — бледа, изнурена и разчорлена. Без да каже и дума, магьосникът ѝ подаде малка копринена торбичка. После посочи към брат си и отново се отпусна изтощено.
Карамон я наблюдаваше със смесено изражение на смущение и тъга. Лицето му изглеждаше необичайно изморено. Той каза:
— Сложи няколко листенца на дъното на чашата и ги попари с гореща вода.
— Какво е това? — попита с любопитство Кризания.