Тя отвори торбичката и се намръщи от странната остра миризма на билки. Войнът наля вода в чашата, която тя му подаде.
— Не зная — отговори със свиване на рамене. — Рейст винаги събира и смесва билките си сам. Получи рецептата от Пар-Салиан след... след Изпитанието, когато беше много зле. Да, знам — той ѝ отправи виновна усмивка, — мирише ужасно и сигурно е два пъти по-противно на вкус. — Вгледа се в брат си с нещо, което твърде много напомняше привързаност. — Но ще му помогне... — довърши дрезгаво и рязко ѝ обърна гръб.
Кризания отнесе вдигащата пара чаша на Рейстлин. Магьосникът я пое с треперещи ръце и допря устни до ръба ѝ. Отпи малко, въздъхна с облекчение и още веднъж се отпусна сред възглавниците на креслото.
Настъпи неловка тишина. Карамон се взираше в пламъците на огъня. Рейстлин също гледаше към тях и мълчаливо допиваше отварата си. Кризания се върна обратно до собственото си кресло, за да постъпи по същия начин, както и останалите — да се опита да обмисли случилото се, да внесе някакъв ред в хаоса от събития и впечатления.
Само допреди няколко часа се намираше в обречен град — град, който бе на път да изпита гнева на боговете. Макар тогава да не ѝ се бе искало да го признае, само преди няколко часа се бе намирала на ръба на умственото и физическото изтощение. Колко наивна само ѝ се струваше сега представата за гранитните основи на нейната вяра. Със срам и съжаление, трябваше да признае, че гранитът се бе оказал най-обикновен лед, който се бе разтопил под първите лъчи на истината, за да я остави уязвима и изпълнена с несигурност. От неизбежната гибел я бе спасила единствено грижата за Рейстлин.
Рейстлин... Тя усети как лицето ѝ пламва. Ето нещо, срещу което никога не си бе мислила, че ще трябва да се изправи — любов, увлечение. Годежът ѝ отпреди години напълно изключваше подобно предположение. Но тогава не бе имало любов. Всъщност никога не бе вярвала истински в любовта — такава, каквато съществуваше в детските приказки. Идеята да бъдеш отдаден някому ѝ се струваше нереална, приличаше на слабост, която трябва да се избягва на всяка цена. Танис бе споменал нещо за съпругата си — какво беше? "Когато я няма, имам чувството, че са ми взели дясната ръка..."
"Романтично, но безсмислено", беше си помислила тогава тя. Ала сега бе принудена да се запита дали не изпитваше същите чувства към Рейстлин? Мислите ѝ се понесоха обратно към онзи последен ден в Истар, към ужасната буря, чудовищните мълнии и внезапното откритие, че се намира в обятията на магьосника. Сърцето ѝ още веднъж се сви от сладката болка, сякаш можеше за пореден път да изпита прекрасното усещане от допира на силните му ръце. Неволно си припомни трескавата светлина в очите му, чистата екзалтация от бурята край тях.
Последното ѝ приличаше на странния аромат на магически компоненти, който винаги се носеше около него — приятното ухание на рози и подправки, но и съвсем ясно доловимият парлив мирис на разложение и сяра. Въпреки че тялото ѝ жадуваше прегръдките му, нещо в душата ѝ се отдръпваше ужасено.
Сепнато установи, че до слуха ѝ отчетливо достига звука от куркането на стомаха на Карамон.
Тя вдигна унесено очи и забеляза как големият мъж почервенява като домат от смущение. Внезапното напомняне за собствения ѝ глад, както и за факта, че дори не си спомняше кога за последен път е сложила нещо в уста, я накара да избухне в смях.
Войнът я погледна с подозрение, сякаш се питаше дали не я е обхванала истерия. Озадаченото му изражение я накара да се разсмее още по-силно. В действителност дори ѝ беше приятно. По някакъв начин смехът бе успял да отблъсне надвисналия мрак в стаята и да прогони сенките от душата ѝ. Продължаваше да се смее, докато най-сетне, заразен от непринуденото ѝ веселие, Карамон също се присъедини към нея, макар че продължаваше да клати глава от смущение.
—Ето как боговете понякога ни напомнят, че сме просто хора — обади се Кризания, когато най-после беше в състояние да проговори и започна да бърше сълзите от очите си. — Стоим си тук, насред най-ужасното място, което човек може да си представи, заобиколени сме от създания, които нямат търпение да се нахвърлят върху нас, а всичко, за което мога да мисля в този момент, е колко потресаващо гладна съм всъщност!
— Нуждаем се от храна — произнесе отрезвено Карамон. — Както и от някакви прилични дрехи, ако смятаме да се задържим дълго тук. — Той се обърна към брат си: — Колко според теб ще бъде това?
— Не много — отвърна Рейстлин, който току-що бе довършил отварата и вече изглеждаше по-добре. Цветът на лицето му отново започваше да се завръща. — Нуждая се време, за да възстановя силите си и да довърша някои проучвания. — Дамата с нас — обърна се той към Кризания и тя трепна от неочакваното безразличие в тона му — трябва да възобнови връзката си със своя бог и да го увери във вярата си. Едва тогава ще бъдем готови да преминем през Портала, а ти, братко, ще можеш да поемеш по своя път, какъвто и да е той.