Медальонът едва не се изплъзна от безчувствените ѝ пръсти, когато най-после разпозна тялото, застинало неподвижно в краката на война.
— Рейстлин! — прошепна Кризания.
Чак сега си даде сметка, че безценната светлина намалява и успя да улови по-здраво изплъзващата се платинена верижка на медальона.
Запълзя по пода, докато светът наоколо диво се люлееше заедно с несигурната светлина в ръката ѝ. Изпод нея се разбягаха мрачни сенки, ала жената дори не ги забеляза, обзета от неистов страх, който бе надмогнал дори този от заобикалящата я тъмнина. Кризания коленичи до магьосника.
Рейстлин лежеше по очи. Качулката закриваше главата му напълно. Тя внимателно го обърна по гръб. Отмахна качулката и освети лицето му с медальона. Почувства как сърцето ѝ се свива. Кожата му бе пепелявобледа, устните — посинели, а очите — потънали дълбоко в изпъкналите скули.
— Какво си направил? — изкрещя тя на Карамон, като вдигна поглед, все така коленичила до неподвижното тяло на магьосника. — Какво си направил? — повтори с глас, който се разкъсваше едновременно от скръб и напираща ярост.
— Кризания? — прошепна дрезгаво войнът.
Медальонът караше извисяващата се фигура на гладиатора да хвърля причудливи сенки. Ръцете му все така се протягаха напред, пръстите продължаваха немощно да се опитват да сграбчат нещо във въздуха. Той наклони глава към звука от гласа ѝ.
—Кризания? — изрида.
Направи крачка към нея, препъна се в краката на брат си и полетя тежко към пода.
Почти незабавно отново се озова на колене и запълзя неуверено, като дишаше с дълбоки хрипове. Очите му бяха все така широко отворени и втренчени нанякъде. Войнът протегна ръка:
— Кризания? Светлина! Твоята светлина! Бързо! — Вече имаме светлина, Карамон! Аз... Свети Паладине! — промърмори тя, загледана към него през мекото сияние на медальона. — Та ти си сляп!
Жената улови търсещите му пръсти. Щом усети докосването ѝ, войнът изрида за втори път. Ръката му се сключи около нейната с премазваща сила и Кризания прехапа устни от внезапната болка. Продължи да го държи, без да престава да осветява тялото на Рейстлин.
Взаимно си помогнаха да се изправят на крака. Огромното тяло на Карамон трепереше неудържимо и се притискаше към нея. Очите му се взираха право напред — подивели и невиждащи. Тя се огледа с отчаяната надежда да открие нещо — стол, кушетка, каквото и да е. След което изведнъж осъзна, че тъмнината отвръща на погледа ѝ.
Забързано отвърна очи към успокояващата светлина на медальона и отведе Карамон към единствената по-голяма мебел, която се виждаше наоколо.
— Седни тук — нареди му тя. — Облегни се.
Настани го на пода и му помогна да опре гръб в богато украсеното с дърворезба писалище, което ѝ изглеждаше някак познато. Сякаш нещо в това място се опитваше да отключи в нея порой от болезнени спомени. Засега обаче бе твърде разтревожена и заета, за да му обърне по-сериозно внимание.
— Карамон? — попита колебливо. — Рейстлин мър... Той... Ти ли го... — гласът ѝ се пречупи.
— Рейстлин? — Войнът обърна слепите си очи към нея. Лицето му бе разтревожено. Помъчи се да се изправи. — Рейст! Къде...
— Сядай! — заповяда му бързо и разгневено Кризания. Постави ръка на рамото му и го принуди отново да се облегне назад.
Очите на Карамон се затвориха и по устните му плъзна горчива усмивка. За момент ѝ се стори, че разпознава в чертите му тези на неговия брат близнак.
— Не, не съм го убил аз — каза уморено той. — Как бих могъл? За последно те чух да отправяш молитва към Паладин, а после всичко потъна в мрак. Не можех да помръдна, мечът падна от ръката ми. След това...
Ала Кризания не го слушаше. Тя изтича обратно до мястото, където лежеше Рейстлин и отново коленичи до него. Издигна медальона и докосна с пръсти шията на магьосника през гънките на черната роба, за да провери дали има пулс. Облекчено стисна клепачи и произнесе едва чута благодарствена молитва към Паладин.
— Жив е! — прошепна. — Но тогава какво му има?
— Какво му има? — повтори разтревожено Карамон. — Не виждам...
Внезапно обладана от вина, Кризания набързо му описа състоянието на магьосника. Войнът сви рамене:
— Изтощен е от действието на магията — обясни той безизразно. — А и не забравяй, че още преди това вече е бил твърде слаб, поне така ми каза ти. Близостта на боговете или нещо подобно. — Поклати глава. — И друг път се е случвало. Когато за пръв път му се наложи да използва драконовата сфера, му трябваха дни за да се възстанови. Носил съм го на ръце... — Изведнъж той притихна, загледан в нищото със спокойно и мрачно лице: — Не можем да направим много за него. Трябва да почива.