Рейстлин мина пред нея и остана вгледан в чертите ѝ в продължение на няколко дълги минути.
Макар да бе положила усилия да заличи следите от сълзи и кръв, белезите на нелекото пътуване все още се забелязваха в тъмните сенки под очите, порязаната устна и бледото ѝ лице. Ръката му нежно посегна и отметна тъмния кичур, паднал напряко през клепките ѝ.
Кризания бе дръпнала копринената завеса, тъй като с времето огънят бе успял да затопли стаята. Бялата ѝ роба, сега разкъсана и покрита с петна от кръв, се бе набрала около врата ѝ. Рейстлин мълчаливо наблюдаваше как нежните очертания на гърдите ѝ се повдигат и спускат под светлата тъкан.
— Ако бях като другите, щеше да бъде моя — произнесе тихо магьосникът.
Пръстите му се побавиха близо до лицето ѝ, изгубени в къдравите кичури коса.
— Ала не съм — промърмори и се зае да загърне раменете ѝ с копринената завеса. Кризания се усмихна на нещо приятно в съня си и се сгуши още по-дълбоко в креслото, подпряла буза с ръка.
Магьосникът омаяно плъзна върховете на пръстите си по гладката кожа на лицето ѝ, изгубен в мъглата на ярките спомени. Нещо го накара да затрепери. Искаше му се обърне действието на заклинанието за сън и да я вземе в прегръдките си, както бе направил малко преди да произнесе магията, довела ги на това място. Имаше поне час преди Карамон да се върне от града. Само за тях двамата. ..
— Аз не съм като другите! — изръмжа той.
Извърна се, а непреклонният му взор срещна немигащите погледи на пазителите.
— Наглеждайте я докато ме няма — заповяда на няколкото едва забележими привидения, блуждаещи из ъглите на кабинета. — А вие ме придружете — нареди на онези, които бяха в най-близък контакт с него още от събуждането му.
— Да, Господарю — промърмориха създанията. За момент светлината на жезъла ги бе огряла, за да разкрие слабите очертания на черните роби, които носеха.
Озовал се в коридора Рейстлин грижливо затвори вратата към кабинета. После стисна по-здраво жезъла, произнесе нещо съвсем кратко и моментално се озова в лабораторията на върха на Кулата.
Дори не бе успял да си поеме дъх, когато, още в мига на появата му от сърцето на мрака, нещо го атакува.
Навсякъде около него се разнасяха писъци и викове. Във въздуха се стрелкаха тъмни форми, а срещу светлината на жезъла се протягаха кокалести пръсти, търсеха гърлото му, улавяха полите на робата и раздираха плата ѝ. Нападението бе толкова неочаквано и изпълнено с толкова неистова омраза, че Рейстлин почти изгуби контрол.
Колебанието му не продължи дълго. Жезълът в ръката му описа широка дъга, а от устата му излязоха грачещи магически слова, които отблъснаха назад призраците.
— Говорете им! — заповяда той на двамата пазители. — Кажете им кой съм!
— Фистандантилус — чу ги да изричат през невероятния рев в ушите си. — ... дошъл е, макар и не както беше предречено... някакъв магически експеримент...
Почувствал внезапна слабост, магьосникът се довлече до най-близкото кресло и уморено се отпусна в него. Като се проклинаше за проявената непредвидливост и немощта на тялото си, той избърса кръвта от порязаната си буза. Даде си сметка, че напряга всичките си сили да остане в съзнание.
"Значи така искаш да се справиш с мен, Царице — помисли си през мъглата от пулсираща болка. — Не смееш да се изправиш открито срещу мен. Тук аз съм по-силният. Пристъпила си в моя свят и дори в този миг Храмът съществува в извратената си форма някъде в Нерака. Събудила си злите дракони и те вече крадат яйцата на добрите. Но вратата остава затворена. Камъкът в основата продължава да удържа напора ти благодарение на саможертвата и любовта. Тъкмо тук е грешката ти. Защото докато пристъпваш в нашето измерение, позволяваш и на пас да нахлуем в твоето! Все още не мога да те достигна... и ти не можеш да достигнеш мен... но времето наближава... скоро..."
— Зле ли ви е, Господарю? — разнесе се изплашен глас в близост до него. — Извинете ни, не успяхме да ви предпазим. Движехте се толкова бързо! Молим за прошка. Нека ви помогнем...
— Не можете да ми помогнете — закашля се магьосникът. Вече усещаше как болката в гърдите му отшумява. — Нека си поема дъх... Трябва да си почина. Разкарайте ги някъде по-надалеч.
— Да, Господарю.
Притихнал в мрака, със затворени очи, изчаквайки болката и замайването да отминат, Рейстлин прекара следващия час в премисляне на плановете си. Нуждаеше се най-малко от две седмици пълна почивка. Времето беше най-лесната част. Поне от него тук се намираше в изобилие. Колкото до Кризания, тя беше негова и щеше да го последва с желание. Силата на Паладин щеше да му помогне да отвори Портала и да се изправи срещу смъртоносните Пазители отвъд него.