Разполагаше и с познанията на Фистандантилус, знания, които магът бе събирал търпеливо в продължение на векове. Освен това имаше и собствените си познания, както и преимуществото на младото си тяло. По времето, когато станеше готов, щеше да се намира на върха на могъществото си — най-великият измежду великите магьосници, живели някога на Крин!
Мисълта за последното му вля нови сили. Замайването бе изчезнало, а болката намаля до напълно поносими размери. Рейстлин се изправи и огледа косо лабораторията. Всичко в нея му беше познато. Изглеждаше точно по същия начин, по който я беше намерил в миналото, което сега се намираше на двеста години напред в бъдещето. Тогава се бе завърнал в пълното си могъщество, както предричаха легендите. Портите се бяха разтворили, а пазителите го приветстваха с цялата си почит, вместо да го нападат.
Докато крачеше из лабораторията, осветявайки пътя си с жезъла на Магиус, Рейстлин несъзнателно се оглеждаше с любопитство. Забелязваше странни, объркващи промени. На теория всичко трябваше да бъде съвсем същото, както и след двеста години. В спомените му обаче имаше една счупена кана. Кана, която сега стоеше на мястото си непокътната. А там, където очакваше да открие съборена книга със заклинания, нямаше нищо. Книгата спокойно почиваше върху каменната си поставка в непосредствена близост.
— Пипали ли сте нещо в мое отсъствие? — попита двамината, които бяха с него. Робата шумолеше около глезените му, докато си пробиваше път към дъното на лабораторията и Вратата, Която Никога Не Е Отваряна.
— О, не, Господарю — отговори изплашено единият. — Не ни е позволено да докосваме каквото и да било.
Рейстлин сви рамене. Наистина, за двеста години можеха да се случат много неща. "Като едно земетресение, например", каза си той, докато бързо губеше интерес с приближаването си към Портала.
Вдигна жезъла на Магиус и насочи светлината му право пред себе си. Сенките панически отстъпиха в далечния край на помещението, където се намираше Порталът с платинените си орнаментации на пет драконови глави и огромната си врата от сребро и стомана, която никой ключ в Крин не можеше да отвори.
Магьосникът повдигна още малко жезъла... и отвори изумено уста.
В продължение на няколко дълги секунди не можеше да помръдне, а дъхът излизаше с хриптене от дробовете му. Мислите му се преплитаха и обгаряха всичко, до което се докоснеха. Чак тогава пронизителният му гневен и яростен вик разкъса самата тъкан на мрака в Кулата.
Писъкът беше толкова ужасен и отекващ из безкрайните коридори на укреплението, че злите пазители безредно потърсиха укритие обратно в сенките, питайки се дали Царицата най-сетне не се бе завърнала, за да потърси сметка за делата им.
Карамон го чу тъкмо когато влизаше през голямата врата в основата на Кулата. Разтреперан от ужас, едрият мъж, пусна на земята купените в града пакети и запали факлата, която носеше със себе си, Секунда по-късно, измъкнал лъщящото острие на новия си меч, войнът се втурна нагоре по стълбището.
Когато нахлу в кабинета, завари лейди Кризания да се оглежда с ужасено и все още сънено изражение.
— Чух вик... — промълви тя, като търкаше очи и се опитваше да се изправи.
— Добре ли си? — попита задъхано Карамон.
—Защо... да? — отвърна стреснато младата жена, осъзнала смисъла на въпроса му. — Не бях аз. Трябва да съм заспала. После го чух и се събудих...
— Къде е Рейст? — попита настоятелно войнът.
— Рейстлин! — повтори разтревожено тя и понечи да го изблъска от пътя си, преди той да я улови.
— Ето причината за съня ти — обясни и внимателно изтърси белият пясък от косата ѝ. — Заклинание.
Кризания премигна озадачено. — Но защо би...
— Време е да открием.
— Войнико — произнесе един студен глас едва ли не в ухото му.
Карамон се извъртя като котка, за да остави Кризания зад гърба си. Пред тях сякаш от нищото се материализира полупрозрачната фигура на привидение, облечено в черна роба.
— Търсиш магьосника ли? Той е горе в лабораторията. Нуждае се от помощ, а на нас ни е забранено да го докосваме.
— Аз ще отида — каза Карамон. — Сам.
— Идвам с теб — възрази младата жена. — Ще дойда — повтори твърдо в отговор на намръщването му.
Войнът вече се готвеше да оспори решението ѝ, когато си даде сметка, че Кризания е свещенослужител на Паладин и веднъж вече беше успяла да се справи със създанията. Ситуацията беше достатъчно усложнена за каквито и да е кавалерски жестове, така че просто сви рамене.