— Какво му се е случило, след като ви е забранено да го докосвате? — попита грубо създанието, докато двамата го следваха плътно през тъмния коридор. — Дръж се близо до мен — нареди ѝ, макар да нямаше нужда.
Ако преди тъмнината им се бе струвала жива, то сега всичко край тях буквално пулсираше и се гърчеше от разтревожени привидения. И макар да се бе снабдил с топли дрехи, Карамон несъзнателно потрепери от студа, който вееше от мъртвешките им тела. Кризания се тресеше толкова силно, че едва успяваше да поддържа темпото.
— Дай да нося факлата — изговори през тракащите си зъби тя.
Карамон ѝ я подаде, след което обви раменете ѝ с ръка и я притисна към тялото си. Усещането за живо докосване сякаш им помогна да дойдат на себе си, докато продължаваха да се изкачват по витата стълба към върха на Кулата.
— Какво се случи? — повтори настоятелно войнът, ала призракът отново не отговори и само мълчаливо посочи напред.
Удвоиха усилията си, за да не изостават.
След неопределено дълго време, което заплашваше да се превърне във вечност, двамата най-сетне успяха да се доберат до върха — изплашени и задъхани.
— Трябва да си починем — успя да изговори с вдървена уста Карамон. Кризания мъчително се опитваше да изпълни дробовете си с глътка живителен въздух. Самият той вече бе изоставил мисълта, че е способен да направи и крачка повече, а определено беше в чудесно физическо състояние.
— Къде е Рейст... Фистандантилус? — заекна тя, след като бе успяла да донякъде да възстанови нормалното си дишане.
— Вътре — посочи отново призракът, този път към една затворена врата, която в същия момент се отвори широко.
От помещението се разнесе студена вълна, която разроши косата на Карамон и развя наметката на младата жена. В продължение на цяла секунда войнът не успя да помръдне. Чувството за връхлитащо зло го изпълваше непреодолимо. Най-сетне Кризания направи първата крачка, стиснала здраво медальона на Паладин пред себе си.
Той посегна и постави ръка на рамото ѝ:
— Нека вляза пръв.
Тя му се усмихна уморено:
— Всеки друг път, но не и сега — отвърна. — С удоволствие бих ти отстъпила привилегията, но тук медальонът е два пъти по-убедително оръжие от меча в ръката ти.
— Не се нуждаете от оръжия — увери ги студено призракът. —Господарят заповяда да не ви вредим. Възнамеряваме да се подчиним.
— Ами ако е мъртъв? — попита Карамон, чувствайки как тялото на младата жена се вдървява от тази мисъл.
— Ако той беше мъртъв — отговори с пламтящи очи призракът, — топлата ви кръв вече щеше да се стича по устните ни. Сега влизайте.
Притиснати близо един до друг, Кризания и Карамон пристъпиха в лабораторията. Младата жена вдигна високо факлата, за да огледат по-добре.
— Там — прошепна Карамон, чиято естествена връзка с неговия брат-близнак и този път не го бе подвела. Той посочи неясните очертания на нечие тяло, проснато на пода в дъното на помещението.
Забравила напълно страховете си, Кризания се хвърли напред, последвана от война, който внимателно оглеждаше тъмнината.
Рейстлин лежеше, полегнал настрани. Качулката бе закрила лицето му. Жезълът на Магиус, захвърлен и напълно изгаснал, бе недалеч от него — сякаш магьосникът съзнателно го бе запратил там в пристъп на ожесточена ярост. Падайки, жезълът бе съборил една книга на земята и бе успял да направи на парчета някаква кана.
Кризания подаде факлата на Карамон и коленичи до Рейстлин, за да провери дали има пулс. Беше слаб и не-
равномерен, но бе жив. Тя въздъхна с облекчение и поклати глава:
— Добре е. Не разбирам. Какво се е случило?
— Не е наранен в истинския смисъл на думата — обясни носещият се близо до тях призрак. — В началото търсеше нещо. Точно на това място спря, мърморейки за някакъв портал и вдигна високо жезъла, втренчен право пред себе си. После изкрещя, запрати жезъла надалеч от себе си и падна на пода, като не преставаше да ругае от бяс, докато не изгуби съзнание.
Озадачен, Карамон се вгледа в сенките от светлината на факлата.
— Какво по дяволите се е случило? — промърмори той. — Тук няма нищо! Нищо! Просто бяла стена!
Глава 6
— Как е той? — попита тихо Кризания, докато влизаше в стаята. Младата жена отметна бялата качулка от главата си и развърза наметката си, за да позволи на Карамон да я свали от раменете ѝ.
— Неспокоен е — отвърна войнът, като хвърли поглед към потъналия в сенки ъгъл на помещението. — Едва дочака завръщането ти.
Кризания въздъхна и прехапа устни.
— Иска ми се да му носех по-добри новини — промърмори.