— Това може само да ме радва — подметна едрият мъж и сгъна наметката ѝ върху облегалката на едно кресло. — Може би най-после ще се откаже от безумните си идеи и ще се върне у дома.
— Знаеш, че... — започна тя.
— Ако вие двамата най-после сте свършили с гукането, може би нашата лейди ще дойде да ми разправи какво е открила — прекъсна я нечий глас.
Кризания се изчерви. Очите ѝ раздразнено се завъртяха и тя побърза да отиде при Рейстлин, легнал на един сламеник близо до огъня.
Последният пристъп на ярост на магьосника му бе струвал скъпо. Беше се наложило Карамон лично да го изнесе от лабораторията. След като му приготви леглото, Кризания безпомощно бе наблюдавала как огромният войн се грижи за брат си, подобно на разтревожена майка около болно дете. Така или иначе усилията им имаха твърде незначителен ефект. Рейстлин бе останал в безсъзнание в продължение на повече от ден, без да престава да бълнува странни и неразбираеми думи. Само веднъж бе дошъл на себе си, за да изкрещи от ужас и отново да потъне в мрака, който го обгръщаше.
Тъй като дори Карамон нямаше смелост да докосне захвърления жезъл, двамата бяха решили да го оставят в лабораторията. Лишени от светлината му, войнът и Кризания седяха сгушени близо един до друг и се редуваха да бдят над неподвижното тяло на магьосника. Поддържаха огъня, ала даже ярките пламъци не им позволяваха да забравят за дебнещите очи на пазителите и смразяващото им присъствие сред надвисналите сенки.
Когато Рейстлин най-накрая се събуди, първата му работа бе да нареди на Карамон да му приготви отварата и да изпрати единия от двамата пазители да донесе жезъла. Чак след това бе направил знак на Кризания да се приближи.
— Трябва да отидеш при Астинус — прошепна той. — Астинус! — повтори озадачено младата жена. — Историкът? Но защо... не разбирам защо...
Нещо в очите на магьосника заблестя, а по бледите му бузи изби трескава червенина.
— Порталът е изчезнал! — изръмжа той, като скърцаше със зъби от безсилна ярост. Пръстите на ръцете му се изкривиха и почти незабавно отново започна да кашля, втренчен с разширени очи в Кризания. — Престани да ми губиш времето с глупавите си въпроси! Тръгвай! — заповяда ѝ грубо, след което отново започна да се бори за глътка въздух.
Карамон я изгледа разтревожено. Младата жена се приближи до писалището, загледана с празни очи към пръснатите по него обгорели книги със заклинания.
— Виж — приближи се той до нея. — Нали не смяташ наистина да отидеш там? Кой всъщност е този Астинус? И как въобще възнамеряваш да прекосиш Дъбравата без амулет за закрила?
— Имам амулет — измърмори тя. — Получих го от брат ти, когато... когато се срещнахме за пръв път. Колкото до Астинус, той е пазителят на Великата библиотека в Палантас. Летописец на историята на Крин.
— Възможно е да е такъв в нашето време, но сега? — възрази раздразнено войнът. — Мислете, лейди!
— Точно това правя — отговори остро младата жена. — Астинус е известен като Бесмъртния. Легендата разказва, че е бил първият, чийто крак е стъпил на Крин и ще бъде последният, който ще го напусне.
Карамон я изгледа скептично.
— Задачата му е да записва всичко, което се случва. И му е известно онова, което се е случило в миналото или се случва в настоящето. Само че... — Кризания се взря разтревожено в Рейстлин — не умее да прозира в бъдещето. Тревожа се. Как според него би могъл да ни помогне той?
Изпълненият с подозрения войн дълго се бе противил срещу решението ѝ да тръгне, ала в края на краищата бе принуден да се съгласи, че нямат никакъв избор. Състоянието на Рейстлин бе започнало да се влошава. Гореше от треска и изпадаше в дълги периоди на безпаметност, а когато идваше на себе си, гневно настояваше да получи отговор защо Кризания все още не е ходила при Астинус.
И така, младата жена се бе изправила срещу ужасите на Дъбравата и заплахите, дебнещи из улиците на Палантас, а сега стоеше коленичила край леглото на магьосника и загрижено следеше болезнените му опити да се изправи, втренчил трескав поглед в нея.
— Разкажи ми всичко! — нареди ѝ дрезгаво той. — В подробности. Не изпускай и най-дребния детайл.
Тя кимна безмълвно и като се опитваше да забрави за току-що преживяния преход през коридорите на Кулата, започна да говори:
— Когато стигнах до Великата библиотека, поисках веднага да се срещна с Астинус — подхвана, без да забелязва, че пръстите ѝ несъзнателно се опитват да изгладят ръбовете на снежнобялата роба, която Карамон ѝ бе купил по-рано от града. — Библиотекарите отказаха да ме допуснат, но склониха, щом им показах медальона на Паладин. Както вероятно можеш да си представиш, медальонът наистина ги обърка — добави с усмивка. — Очевидно са минали не по-малко от сто години, откакто някой за последен път се е натъквал на следи от старите богове, така че най-сетне един от тях се разбърза и отиде да извести за мен... Наложи ми се да изчакам известно време, преди да ме въведат в стаята, където Астинус работи по цял ден, а понякога и до късно нощем, за да записва историята на света. — Тя направи пауза, обезпокоена от напрегнатия му поглед. Струваше ѝ се, че стига да можеше, би изтръгнал думите направо от сърцето ѝ. Кризания отмести очи и втренчена в пламъците на огъня, продължи разказа си: — Когато влязох, той просто си седеше там, без да престава да пише и без да ми обръща внимание. После библиотекарят с мен обяви високо името ми: