Историкът не вдигна поглед:
— Вече започвах да се тревожа за теб — произнесе, без да спира да пише.
— Леко неразположение — отвърна мрачната фигура и се изкашля, сякаш последното ѝ бе напомнило за прекараната болест.
— Надявам се, че вече си по-добре — поинтересува се Астинус, като все така не вдигаше глава.
— Здравето ми се подобрява — отвърна фигурата и черната ѝ роба прошумоля. — Но не и грижите.
— Моля, седни. — Астинус посочи един стол с върха на пачето си перо, зает с онова, което пишеше.
Мъжът пред него се усмихна криво, положи ръка върху облегалката на стола и се отпусна в него. В кабинета се възцари тишина, която продължи няколко дълги минути, накъсвана единствено от скърцането на перото и покашлянето на нарушителя на нощното спокойствие.
Най-сетне Астинус остави перото и вдигна очи, за да срещне тези на посетителя си, а посетителят му на свой ред отметна черната качулка от главата си. Историкът го разгледа внимателно и кимна:
— Не познавам това лице, Фистандантилус, но очите са същите, макар сега в тях да има нещо различно. Виждам в тях бъдещето... Е, значи се превърна във властелин на времето. Защо обаче не се появи в целия си блясък, както беше предречено?
— Името ми не е Фистандантилус, Безсмъртни, а Рейстлин. Това би трябвало да дава отговор на въпроса ти какво се е случило — усмивката на Рейстлин беше изчезнала и сега очите му се бяха превърнали в тесни цепнатини. — Естествено, всичко това ти е известно? — Той направи неопределен жест с ръка. — Вярвам, че финалната битка помежду ни е била записана.
— Записал съм както името, така и битката — отвърна хладнокръвно Астинус. — Искаш ли да погледнеш вписаното. .. Фистандантилус? — Рейстлин се намръщи и в очите му проблясна стаена заплаха. Историкът продължи да го гледа невъзмутимо, облегнат назад в стола си. — Донесе ли онова, което искам?
— Да — отговори злобно магьосникът. — Струваше ми дни на болка и слабост. Тъкмо това ме забави.
В студеното, лишено от възраст изражение на Астинус за пръв път се появи някакъв намек за емоция. Той нетърпеливо се наведе напред, докато Рейстлин разтваряше гънките на робата си и втренчи развълнувано поглед в кристалната сфера, увиснала в кухината пред гърдите на магьосника подобно на чисто като сълза, кристално сърце.
Дори човек като Астинус не можа да сдържи уплахата си от тази гледка, ала съвсем бързо стана ясно, че всичко е просто игра на светлината. Пръстите на Рейстлин заповядаха на кълбото Да отлети напред и бързо загърнаха гърдите му.
Сферата заплува около историка, който благоговейно протегна ръце и я взе в шепите си. От докосването му вътрешността ѝ се изпълни с лунна светлина — ясно се долавяха сребърният и червеният оттенък. Имаше дори намек за странната аура на черната луна. А под луните се сменяха видение след видение.
— Сам виждаш, че докато двамата си седим тук, времето лети — обади се Рейстлин със зле прикрита гордост в гласа. — Сигурен съм, че вече няма да ти се налага да разчиташ на безплътните си пратеници от други измерения, за да попълваш знанията си за света. От сега нататък ще виждаш всичко със собствените си очи.
— Да! Да! — В очите на Астинус се забелязваха сълзи. Историкът не можеше да отмести поглед от дълбините на сферата, а ръцете, с които я държеше, трепереха неудържимо.
— А сега е мой ред — продължи с хладен тон магьосникът. — Къде е Порталът?
Астинус вдигна очи.
— Нима не можеш да отгатнеш сам, Човече на Бъдещето и Миналото? Чел си хрониките...
Рейстлин се взираше в Астинус, без да говори, с пребледняло лице, което бе на път да се превърне в маска на смъртник.
— Прав си, наистина съм чел хрониките. Значи затова Фистандантилус е ходил в Заман — произнесе след секунда. Астинус кимна. — Заман, магическата крепост, намираща се в Равнините на Дергот... близо до Торбардин — домът на планинските джуджета. Заман също е в земите им — продължи магьосникът с безизразен глас, сякаш четеше направо от книга. — Там, където в този миг техните братовчеди, джуджетата от хълмовете, искат да се върнат, подгонени от последствията от Катастрофата, превърнали света в опасно, изпълнено с глад и болести място. — Порталът е...