Замълча, след което попита тихо:
— Лейди Кризания, можеш ли да ме излекуваш? Лицето на жената пламна от срам.
— Страхувам се... страхувам се, че не — отвърна тя смутено. — Навярно заклинанието ми те е ослепило.
В спомените ѝ още веднъж се мярна образът на огромния войн е окървавен меч в ръка — готов да убие собствения си близнак, готов да убие и нея, ако му се изпречи на пътя.
— Съжалявам — произнесе тихо. Чувстваше се толкова уморена и ѝ беше така студено, че почти усещаше как започва да се разболява. — Бях отчаяна и... изплашена, Карамон. Не се тревожи. Действието на магията ще отслабне с времето.
Войнът въздъхна.
— Разбирам. Къде се намираме? Каза, че имаме някаква светлина.
— Да. Медальонът още е в мен.
— Огледай се. Искам да знам къде сме. Опиши ми какво виждаш.
—Но Рейстлин...
— Ще се оправи! — отсече сурово и заповедно Карамон. — Ела близо до мен. Чуваш ли? Животът ни... неговият живот... може би зависи от това какво ще предприемем сега. Опиши ми къде сме!
Кризания си наложи отново да се вгледа в заобикалящия ги мрак, а заедно с това страхът ѝ отново се завърна с пълна сила. Тя неохотно се отдели от магьосника и седна до война.
— Аз... Не зная — каза неуверено, като все така държеше сияещия медальон над главата си. — Не успявам да разгледам добре отвъд кръга на светлината. Струва ми се, че вече съм била тук, но не мога да го свържа с никой спомен. Навсякъде се виждат строшени и овъглени мебели. Има и много разхвърляни книги. И голямо дървено писалище — облегнал си се на него. Изглежда само то е оцеляло. Украсено е с всевъзможни създания и също ми изглежда познато. — Тя замълча объркано. — Красиво е.
Карамон опипа пода под себе си:
— Килим. Върху камък.
— Да, подът е покрит с килим, или поне е било килим. Сега е разкъсан ѝ изглежда така, сякаш някой го е дъвкал...
Кризания задавено възкликна, когато една мрачна сянка избяга извън обсега на светлината.
— Какво? — попита остро войнът.
— Очевидно онова, което е гризало килима — отвърна жената с нервен смях. — Плъхове. — Тя си наложи да продължи: — Има огнище, но не са го използвали от години, пълно е с паяжини. Всъщност всичко наоколо е покрито с паяжини.
Мисълта за спускащи ре от тавана паяци и тичащи наоколо плъхове я накара да преглътне и да събере разкъсаните краища на бялата си роба. Зейналото черно гърло на огнището ѝ бе напомнило колко студено ѝ беше всъщност.
Карамон явно усети как тялото ѝ започна да трепери, защото се усмихна безрадостно и потърси ръката ѝ. После я потупа и произнесе с ужасяващо спокоен глас:
— Лейди Кризания, ако всичко, срещу което сме изправени, са просто някакви си плъхове и паяци, можем да се поздравим, повярвай ми.
Тя си спомни за ужасения крясък, който я бе събудил. А Карамон дори не можеше да вижда! Огледа се подозрително:
— Какво тогава? Сигурно си чул или доловил нещо?
— Доловил — повтори тихо войнът. — Да, долових е точната дума. Тук има разни неща, Кризания. Ужасни неща. Усещам как се взират в нас. Усещам омразата им. Където и да сме попаднали, ние сме натрапници. Не чувстваш ли същото?
Жената се втренчи в мрака. Значи наистина някой бе отвърнал на погледа ѝ. Сега, щом Карамон бе заговорил на тази тема, трябваше да признае, че там наоколо имаше нещо. Или, както той бе казал, неща.
Колкото по-дълго се вглеждаше и съсредоточаваше върху тях, толкова по-реални ѝ се струваха. И макар да не можеше да ги види, знаеше, че чакат — точно на границата на кръга от светлина. Омразата им бе силна, но по-лошото бе, че злото просто протичаше смразяващо навсякъде около нея. Беше същото като... като...
Кризания затаи дъх.
— Какво? — попита отново войнът и се опита да стане.
— Шшш — тя стисна здраво ръката му. — Нищо. Просто... зная къде сме.
Той не отговори, но ослепените му очи се обърнаха въпросително по посока на гласа ѝ.
— Кулата на Върховното чародейство в Палантас! — прошепна Кризания.
— Там, където живее Рейстлин? — Карамон звучеше облекчено.
— Да... не — тя безпомощно вдигна рамене. — Изглежда така, сякаш никой не е живял тук от поне сто години и... Именно! Той спомена, че ще ме вземе със себе си на "място и време, където няма свещенослужители"! Сигурно сме някъде в годините между Катастрофата и войната. Преди...
— Преди да се върне и да заяви правата си над Кулата — довърши мрачно Карамон. — А това означава, че над Кулата все още тегне проклятие, лейди Кризания. Означава, че се намираме на единственото място в Крин, където злото е в пълното си владение, най-ужасяващото в целия свят. Там, където никой смъртен не би посмял да стъпи, пазено от Дъбравата Шойкан и бог знае още от кой. Довел ни е право тук, в самото сърце на проблема!