— ...скрит дълбоко в подземията на Заман — довърши мрачно Рейстлин. — Там Фистандантилус взима участие във Великата война на джуджетата...
— Ще вземе участие — поправи го историкът.
— Ще вземе участие — измърмори раздразнено магьосникът. — Война, която ще предопредели гибелта му.
Гостът на Астинус потъна в мълчание. Сетне внезапно се изправи, приближи писалището на историка и безцеремонно обърна книгата на хрониките така, че да може да я разгледа. Астинус го наблюдаваше с безпристрастен интерес.
— Прав си — произнесе Рейстлин, като плъзгаше поглед по все още мокрото мастило. — Аз съм от бъдещето. Чел съм "Хрониките" или поне части от тях. Но помня много добре нещо вписано от теб, нещо, което ще впишеш ето тук — той посочи едно празно място и изрецитира по памет: "На същата дата, след 30-ия край на Нощната стража, Фистандантилус ми донесе Сферата на Отминаващото настояще"...
Астинус не отговори. Ръката на Рейстлин започна да трепери:
— Ще го на пишеш, нали? — настоя и в гласа му изстърга нотка на зараждащ се гняв.
Историкът продължаваше да мълчи Вместо това просто вдигна рамене.
Магьосникът въздъхна:
— Значи не правя нищо, което вече не е било направено! — Пръстите му се свиха от напрежение и когато отново заговори, личеше, че едва успява да се сдържа: — Преди няколко дни при теб идва жена на име Кризания. Тя ми разказа, че когато влязла, си пишел нещо, но щом си я видял, си го задраскал и поправил. Астинус се намръщи.
— Покажи ми го! — изрева внезапно Рейстлин. Историкът с нежелание остави сферата да отплува
встрани от него. В мига, в който ръцете му се отделиха от нея, светлината ѝ помръкна и изчезна. Той се обърна, порови нещо зад креслото си и извади оттам голяма, облечена в кожа книга, която без много да се замисля отвари точно на необходимото място.
Обърна и нея, за да може архимагьосникът да я разгледа.
Рейстлин прочете първо зачеркнатото, а сетне и поправката. Когато отново се изправи и скри ръце в ръкавите на шумолящата си черна роба, лицето му бе бледо, но смъртоносно спокойно.
— Времето е изменчиво.
— Не бих казал — възрази Астинус. — Тя дойде на мястото му, нищо повече. Равностойна замяна. Времето продължава да си тече и нищо не може да го смути.
— И ме влачи заедно със себе си?
— Освен ако не смяташ за възможно да промениш течението на реката, като хвърлиш в нея камъче — отбеляза с кисела усмивка историкът.
Рейстлин сведе очи към него и също се усмихна бързо и за кратко. После посочи към носещата се във въздуха сфера.
— Само гледай, Астинус — прошепна той. — Гледай за камъчето! Сбогом, Безсмъртни.
Изведнъж стаята сякаш се изпразни, ако не се броеше обичайният ѝ обитател. Историкът постоя мълчаливо, потънал в мислите си. Сетне обърна книгата към себе си и още веднъж прочете онова, което бе вписвал в момента на влизането на Кризания:
"На тази дата, след 15-о начало на Дневната стража, пристигна Денубис, свещенослужител на Паладин, изпратен от великия архимагьосник Фистандантилус, за да му разкрия местоположението на Портала. В замяна на помощта ми, Фистандантилус ще ми даде отдавна обещаното — Сферата на Отминаващото настояще..."
Името на Денубис бе зачеркнато и вместо него бе вписано това на Кризания.
Глава 7
— Мъртъв съм — каза Тасълхоф Кракундел. Позволи си леко изчакване.
— Мъртъв съм — повтори. — Хм, хм, а това трябва да е Задгробният живот.
Почака още малко.
— Е — каза Тас, — едно ще му призная — със сигурност е мрачно.
Все така нищо. Постепенно фактът, че е мъртъв запона да му се струва безинтересен. А и — това беше второто откритие — очевидно лежеше на собствения си гръб върху нещо изключително твърдо и неудобно. Може би дори хладно като камък.
— Нищо чудно да са ме положили върху мраморна плоча, също като тази на Хума — промърмори, опитвайки да възвърне ентусиазма си. — Или да се намирам в истинска героична гробница, като оная, в която заровихме Стурм,
Мисълта известно време го забавлява, докато...
—Ох!
Беше докоснал хълбока си, което моментално бе изпратило пронизваща болка през всичките му ребра. Чак тогава забеляза и болката в главата. Освен това трепереше, някакво камъче му убиваше на гърба, а вратът му се беше схванал.
— Е, това със сигурност не го бях очаквал — рече си раздразнено. — Имам предвид, че човек очаква, когато умре, да не усеща каквото и да било. —. Беше произнесъл последното доста високо, в случай, че някой слушаше. — Казах: предполага се, че не трябва да усещам каквото и да било! — натърти, когато болката не изчезна.