— Да му се не види! — измърмори Тас. — Сигурно е станала някаква грешка. Може би наистина съм умрял, но тялото ми още не го знае. Още не съм се вкочанил, а това поне е нормално. Ще почакам малко.
Той се помъчи да се намести по-добре (първо извади камъчето изпод гърба си), след което скръсти ръце на гърдите си и се загледа в гъстия, непрогледен мрак. След няколко минути се намръщи:
— Ако на туй му викат да си умрял, не виждам смисъла за цялата олелия — отбеляза със строг тон. — Не стига, че сега съм мъртъв, а и ми е скучно. — Е — въздъхна след още няколко секунди в тъмнината, — сигурно не мога да направя много по първата част, но определено бих могъл да се справя с второто. Очевидно е станала грешка. Просто ще отида да поговоря с някой.
Той се изправи и понечи да спусне крака от мраморната плоча, но откри, че вместо това досега е лежал върху каменния под.
— Каква неучтивост! — възнегодува Тас. — Защо просто не ме изхвърлихте в някой зимник?
Изправи се със залитане, пристъпи несигурно и почти незабавно заби нос в нещо изключително твърдо.
— Скала — заключи мрачно и заопипва повърхността ѝ с пръсти. — Хм! Флинт умира и получава дърво! Аз умирам и какво получавам — скала! Сега вече ми е напълно ясно, че някой здравата е объркал конците.
— Хей! — извика и се залута слепешком в тъмнината. — Има ли някой... Гледай ти, оставили са ми дори торбичките! Всичко си е на мястото, даже магическото устройство. Колко мило. И все пак... — той стисна решително устни. — Най-добре някой да се погрижи за тази болка, понеже вече започва да ми омръзва.
Той продължи да опипва скалата с любопитство. Беше покрита с издялани образи — вероятно руни. Ето кое му се струваше познато. А и формата на огромната скала по някакъв начин също бе странна.
— Ха, та това не е скала, а маса... — произнесе объркано. — Каменна маса, покрита с руни... — Споменът го връхлетя. — Знам! — извика триумфално. — Това е същото каменно писалище в лабораторията, където отидох да търся Рейстлин и Карамон, и Кризания, но открих, че вече са заминали и са ме изоставили. Стоях пред нея точно когато планината се сгромоляса върху ми! Тъкмо това е мястото, където съм умрял!
Вдигна ръка към врата си. Да, желязната яка все още беше там — същата, която му бяха сложили, когато го продадоха в робство. Тас се защура наоколо и едва не се препъна. Посегна надолу и едва не извика, когато се поряза на нещо остро.
— Мечът на Карамон! — рече и улови оръжието за дръжката. — Спомням си. Намерих го на пода. Но това означава, че... — в гласа му вече се долавяха нотки на кръвна обида — та те дори не са ме погребали! Просто са зарязали тялото ми да си стои там! Намирам се в подземията на разрушения Храм! — Той засмука кървящия си пръст. Внезапно му хрумна нещо друго. — Значи така? Сега от мен се иска да отида пеша до... където там трябва да се явя в Отвъдното. Даже не са ми осигурили превоз? Това беше последната капка!... Вижте! — изкрещя Тас и размаха малкото си юмруче. — Искам веднага да говоря с отговорника!
Никакъв отговор.
— Нищичко не виждам — оплака се той, докато се препъваше в друго нещо. — Зарязан в основите на разрушен храм... мъртъв! И сигурно съм на дъното на морето? Ъъъ, дали пък няма да срещна някакви морски елфи? — замисли се изведнъж. — Като онези, за които говореше Танис. Ох, все забравям — поправи се с въздишка. — Умрял съм, а когато си умрял, доколкото мога да преценя, не ти е позволено да се срещаш с разни хора. Освен разбира се, ако си неумрял, като лорд Сот, например. — Мисълта значително го ободри. — Чудя се как ли ти възлагат такава работа? Ще попитам. Сигурно е страшно вълнуващо да си неумрял рицар. Но първо трябва да открия къде се предполага, че трябва да се намирам и защо не съм там!
Като се стегна, той тръгна към онази част на помещението, където смяташе, че се намира входната врата. Разсеяно разсъждаваше за Кървавото море на Истар и вече започваше да се пита защо наоколо няма вода, когато изведнъж му просветна нещо друго:
— О! — измърмори. — Храмът не отива на дъното на Кървавото море, а в Нерака. Когато победих Царицата, аз се намирах в Храма!
Тас най-сетне се бе добрал до рамката на вратата и надникна в тъмнината отвъд.
— Нерака, а?
Не можеше да прецени дали това беше по-добър вариант от дъното на морето. Внимателно протегна крак и усети как се удря в някакъв предмет. Опипа с ръка и пръстите му се сключиха около...
— Факла! Сигурно е онази над входа. Сега само да намеря кутийката си с прахан... — Затършува из торбичките на кръста си и най-сетне я намери. — Странно — произнесе, като хвърли един поглед надолу по коридора веднага щом я запали. — Изглежда си съвсем същото, както когато можех да го усетя след земетресението — разбито и рухнало. Човек би си помислил, че Царицата ще се поразвърти наоколо. Всъщност май дори е прекалено занемарено. Чудя се откъде ли се излиза навън?