Погледна назад към стълбището, по което бе слязъл в търсене на Кризания и Рейстлин. В съзнанието му живо отекна споменът за сгромолясващи се колони и рухващи стени.
— Оттук няма да стане, това поне е ясно — поклати глава. — Ох, боли — сложи ръка на челото си. — Но доколкото си спомням е и единственият път за навън. — Въздъхна, готов да се предаде на унинието. Съвсем скоро обаче типичната за кендерите бодрост и жизнерадост отново взе връх. — Стените сигурно са се напукали. Няма начин да не са се отворили пролуки.
Ходейки съвсем бавно, за да не предизвиква допълнително болката в ребрата и главата си, Тас запристъпва в коридора. Оглеждаше внимателно всяка стена, без да забележи нищо обещаващо, додето най-сетне не достигна края на галерията. Тук най-после откри достатъчно голяма пукнатина в мраморната стена. Беше толкова дълбока, че дори светлината от факлата му не можеше да проникне достатъчно навътре.
Само един кендер можеше да се промъкне оттук, ала задачата и така си беше почти неизпълнима. Наложи се да пренареди всичките си торбички и да се плъзне странично.
— Какво да си говорим. Куп грижи, ето какво те очаква, когато умреш — мърмореше си, докато се промъкваше с риск да нареже на парчета панталоните си.
Съвсем скоро вече разполагаше с дупка в гамашите си и нещата никак не се подобряваха. Една от торбичките му се закачи за издаден остър ръб и му се наложи да спре и да се забори с нея, докато най-накрая успее да я освободи. Пукнатината се стесняваше заплашително. Свали всичките си торбички и — след като ги вдигна заедно с факлата над главата, задържа дъх, напрегна се до крайност и раздра ризата си, но най-сетне успя да преодолее стесняването. Сега вече наистина беше изпотен, чувстваше, че всичко го боли и бе на път да побеснее.
— Винаги съм се питал защо хората предпочитат да не умират — каза задъхано. — Е, вече ми е ясно!
Спря, за да окачи торбичките и да си поеме въздух и почти незабавно бе възнаграден с гледката на процеждаща се светлина някъде в дъното на тясната пролука. Размаха факлата. Пукнатината явно започваше да се разширява. След минутка продължи пътя си.
Когато подаде глава на светло и се огледа, Тас въздъхна и каза:
— Хм, това вече не го бях очаквал!
Никога допреди не бе виждал подобна гледка. Местността беше напълно равна и оголена и се простираше до самия хоризонт под огромно, празно небе, озарено от странно сияние, сякаш слънцето току-що залязваше или някъде далече бушуваше чудовищен пожар. С тази разлика, че цялото небе имаше подобен цвят. При цялата светлина обаче, нещата изглеждаха изненадващо мрачни. Земята приличаше на черна хартия, залепена под зловещо небе. Освен това нямаше нищо друго — нито слънце, нито луни, нито дори звезди. Нищичко.
Тас направи няколко предпазливи крачки напред. Земя като земя, макар че — забеляза го едва няколко мига по-късно — като че ли имаше цвят подобен на този на небето. Той вдигна очи и установи, че колкото по-надалеч към хоризонта се простираше, толкова повече потъмняваше и отново ставаше черна. След като направи още няколко крачки, кендерът се обърна, за да погледне към руините на Храма.
— Свети Дългобради Реорксе! — изпъшка Тас и едва не изпусна факлата.
Зад гърба му нямаше нищо! Откъдето и да бе дошъл, сега всичко беше изчезнало! Кендерът се завъртя около оста си. Нищо напред, нищо назад, абсолютно нищо в която и посока да погледнеше.
Сърцето на Тасълхоф Кракундел потъна право в зелените му обувки и обяви, че ще остане там, независимо от опитите му да го привика обратно. Без всякакво съмнение, това беше най-скучното място, на което някога бе попадал!
— Това не може да е Отвъдното — извика възмутено кендерът. — Невъзможно е! Трябва да има някаква грешка. Я чакай малко! Сигурен съм, че трябва да срещна и Флинт някъде тук! Физбан твърдеше, че е така и макар старият нехранимайко да не знаеше кое е горе и кое — долу, поне за тези неща беше съвсем уверен!
—Я да видим сега,.. Говореше за някакво голямо дърво, красиво дърво, а под него седяло мърморещо старо джудже, което си дялкало и... Ей! Ами че това е дърво! Един момент, как така се появи от нищото?
Кендерът премигна удивено. Точно пред него, където до този момент бе съществувала единствено подтискаща пустота, сега се извисяваше чудовищно дърво.