— Не е красиво, ако решим да обръщаме внимание на детайлите — сви рамене Тас и се упъти към него, като мимоходом отбеляза любопитния навик на земята да се старае да се изплъзне изпод краката му. — Но, като се замислиш, Физбан имаше странен вкус, а като заговорихме за това, Флинт също.
Докато се приближаваше към него, осъзна, че дървото, също както и всичко друго наоколо, беше черно и разкривено, и даже прегърбено, подобно на вещица, каквато веднъж беше виждал. Нямаше листа.
— Тази чудесия е мъртва поне от цял век! — изсумтя Тас. — Ако Флинт си мисли, че с радост ще прекарвам времето сив Отвъдното седнал под умряло дърво, май ще му се наложи да помисли пак. Аз... Хей, Флинт! — викна кендерът, когато стигна при ствола и се огледа. — Флинт? Къде си? Искам да... А, ето те — добави, след като мярна нечия ниска брадата фигура, седяща на земята от другата страна на дънера. — Физбан ми каза, че ще те открия тук. Обзалагам се, че не очакваше да ме видиш. Ако...
Кендерът заобиколи дървото и внезапно се закова:
— Я! — кресна ядосано. — Ти не си Флинт! Кой... Арак?
Тас се олюля назад. Джуджето, което бе заемало длъжността Господар на Игрите в Истар, внезапно вдигна глава и го погледна с толкова злобна усмивка, че кендерът почувства как изстива от ужас — доста необичайно усещане; нямаше спомен някога да го е изпитвал. Преди още да е успял да му се наслади докрай, джуджето скочи на крака и се хвърли към него с яростно изръмжаване.
Тас замахна изненадано към него с факлата, докато отчаяно се опитваше да сграбчи дръжката на ножа си. Точно когато най-сетне бе успял да го измъкне, Арак внезапно се изпари във въздуха. А също и дървото. Още веднъж кендерът установи, че се намира в центъра на нищото, под ширналото се подпалено небе.
— Е, добре — изрече с едва доловимо потрепване в гласа, макар да полагаше всички усилия да го прикрие. — Въобще не е смешно. Гадно е и ме плаши, и въпреки че Физбан едва ли е имал предвид, че всичко ще бъде едно безкрайно забавление, не вярвам да е имал точно това наум! — Кендерът се обърна съвсем бавно, без да изпуска факлата и ножа. — Знам, че никога не съм бил особено религиозен—добави, като напрегнато оглеждаше пустия хоризонт и се стараеше да запази равновесие върху странната земя, — но вярвам, че водих доста добър живот. А и надвих Царицата на Мрака. Естествено с малко помощ — каза бързо, решил, че мъничко честност ще му бъде от полза, — но пък съм личен приятел на Паладин.
— В името на Нейно Мрачно Величество — произнесе един спокоен глас точно зад гърба му. — Ти пък какво правиш тук?
Тасълхоф подскочи най-малко на метър във въздуха — сигурен знак, че е на ръба на нервния срив — и бързо се обърна. Там, където допреди миг не бе имало никой, се издигаше фигура на свещенослужител, който изключително много му напомняше на Елистан. Само дето този носеше черна, а не бяла роба и от врата му вместо медальона на Паладин, висеше този на петглавия дракон.
— Ъъъ, простете, сър — заекна Тас, — но въобще не съм сигурен какво търся тук. За да бъдем напълно честни, дори не знам къде е това тук и, о, между впрочем, името ми е Тасълхоф Кракундел. — Той учтиво протегна ръчичка. — Как е вашето?
Фигурата игнорира ръката на кендера и като отметна назад черната си качулка пристъпи към него. Тас здравата се стресна, когато изпод качулката се показа стоманеносива коса, толкова дълга, че сигурно щеше да стига до земята, ако заедно с изумителната брада на подобното на череп лице. не се гърчеше във въздуха по изключително странен начин.
— Я гледай, много интересно — опита да си затвори устата кендерът. — Как точно го правите? Е, сигурно едва ли имате желание да се повтаряте, но къде казахте, че се намирам? Виждате ли... — Фигурата направи още една стъпка. Макар в действителност да не се страхуваше от този мъж, или това нещо, каквото и да бе то, Тас откри, че изведнъж е започнал да се чувства изключително некомфортно в присъствието му. — Аз... аз съм мъртъв — постара се да отстъпи, но откри, че поради някаква необяснима причина това е невъзможно. — И... интересува ме... — Какво пък, възмущението бе за предпочитане пред страха: —. Вие ли сте главният тук? Понеже, да ви призная, не смятам, че си вършите много добре работата! Целия съм натъртен! — добави обвинително. — Боли ме главата, а и ребрата нещо не са ми в ред. Пък и се наложи да ходя по целия път насам от подземието на Храма...
— Подземието на Храма! — фигурата спря на сантиметри от Тасълхоф. Сивата ѝ коса се вееше, сякаш бе излязъл бурен вятър, а очите ѝ имаха съвсем същия кървавочервен цвят като небето.