Тасълхоф си пое разтреперано дъх и избърса потта от челото си. Сетне, осъзнал, че последните му думи не са били особено ласкателни, побърза да добави:
— Не че се оплаквам, Ваше Величество. Сигурен съм, че който и да ме е пратил тук, сигурно е имал доста добра причина да го стори. В края на краищата, съвсем ясно си спомням, че веднъж счупих една драконова сфера и е възможно от време на време да съм влизал в притежание на някоя и друга чужда вещ... както и че не отдавах на Флинт дължимото уважение, поне не в твърде голяма степен и че се е случвало да крия дрехите на Карамон, докато се къпе, за да видим как ще стигне съвсем гол до
Утеха. Но — Тас подсмъркна мелодраматично, — винаги съм помагал на Физбан да си намери шапката!
Не си умрял, каза гласът. Нито някой те е изпращал. Всъщност дори не би трябвало да си тук.
Изумен от внезапното разкритие, Тасълхоф вдигна очи и срещна мрачния, изпълнен със сенки поглед на Царицата:
— Не съм? — изписка той, без да осъзнава, че гласът му е започнал да звучи чудато. — Не съм умрял? — ръката му несъзнателно се вдигна към все още болящата го глава. — Разбира се, това е обяснението! Аз пък през цялото време си мислех, че някой е сплескал нещата...
Тук не допускаме кендери, продължи гласът.
— Никак не съм учуден — съгласи се тъжно Тас, който се чувстваше далеч повече на себе си откакто бе разбрал, че все още е сред живите. — На Крин има доста малко места, където допускат кендери.
Гласът сякаш не го слушаше:
Когато си влязъл в лабораторията на Фистандантилус, те е защитавало собственото му заклинание над нея Останалата част от Истар е изчезнала дълбоко под земята по време на Катастрофата. Удаде ми се да запазя Храма на Царя-жрец. Когато съм готова, ще му позволя да се появи обратно във вашия свят заедно със самата мен.
— Но вие никога няма да спечелите — обади се кендерът, преди дори да е успял да обмисли добре казаното. — 3-знам го със сигурност — заекна, когато тъмният поглед на Царицата го прониза. — Б-бях там.
Всъщност не си бил, понеже тези събития още не са настъпили След като развали заклинанието на Пар-Салиан, внесе известни... промени в начина, по който протича времето Фистандантилус — или Рейстлин, както го познаваш — вече ти го е обяснил. Точно поради тази
причина магьосникът те изпрати на сигурна смърт... тоест се опита да го стори. Той не желаеше времето да може да бъде променяно: Катаклизмът му е нужен, за да отведе напред във времето един свещенослужител на Паладин — единственият съществуващ в този момент.
На Тас му се стори, че за пръв път в очите на Царицата нещо сякаш потрепна в нямо изумление и това неизвестно защо го накара да потрепери.
Съвсем скоро, Фистандантилус, амбициозни ми приятелю, ще съжаляваш за това свое решение. Сега е твърде късно. Жалък смъртен. Допусна грешка, скъпо струваща грешка. Влезе в капана на вечен времеви цикъл. И си осъден завинаги да се стремиш към собствената си гибел.
— Нищо не разбирам — намръщи се кендерът.
О, напротив, спокойно го увери гласът. Идването ти ми разкри бъдещето. И тъкмо ти ми даваш шанса да го променя. Като е унищожил теб, Фистандантилус си е отрязал единствения път за спасение. Тялото му ще загине по същия начин, по който е загинало много, много отдавна. Само че този път, когато душата му потърси ново тяло, аз ще ѝ попреча. Следователно младият маг, Рейстлин, ще започне Изпитанието в Кулата на Върховното чародейство и ще намери там смъртта си. Няма да живее достатъчно дълго, за да попречи на плановете ми. Останалите ще си отиват един по един. Защото без помощта на Рейстлин Златна Луна няма да открие жезъла със синия кристал — а това е началото на свършека на света.
— Не! — изскимтя ужасено Тас. — Това... това не може да бъде истина! Не исках да става така. С-само реших да з-замина с Карамон и да изживеем поредното приключение! Той нямаше да се справи сам. Нуждаеше се от мен!
Кендерът се озърна изплашено, търсейки начин да побегне. Ала макар на пръв поглед да изглеждаше, че може да тръгне във всяка една посока, знаеше че няма къде да се скрие. Той се строполи на колене пред облечената в черно жена и се взря в нея: