— Какво сторих? Какво сторих? — извика обезумяло. Стори онова, което би накарало дори Паладин да ти обърне гръб.
— Какво ще правиш с мен? — попита нещастно Тас. — Къде мога да отида сега? — Той вдигна потъналото си в сълзи лице. — Предполагам, че не м-можеш да ме изпратиш обратно при Карамон или в собственото ми време?
Твоето време вече не съществува. Колкото до изпращането ти при Карамон, сам знаеш, че е невъзможно. Не, ще останеш тук, с мен, като един вид застраховка срещу бъдещи грешки.
— Тук? — изпъшка Тасълхоф. — Но докога?
Пред очите му жената бе започнала да избледнява в леки проблясъци, които сякаш сгъстяваха нищото на мястото, където до преди миг бе стояла.
...Не задълго, предполагам. Дори никак... Или може би завинаги...
— Какво... Какво иска да каже тя? — попита Тас, вече към сивокосия свещенослужител, който бе изникнал на мястото на Нейно Мрачно Величество. — Не задълго или завинаги?
— Макар да не си мъртъв, дори в този момент ти умираш. Като всеки смъртен и твоите жизнени сили постепенно те напускат. Такава е природата на Бездната. Малко живи същества могат да се противопоставят на злото, което ги изяжда отвътре. Когато най-сетне умреш, боговете ще отсъдят съдбата ти.
— Разбирам — преглътна Тас. Той увеси нос. — Предполагам, че така ми се пада. О, Танис, ако знаеш само колко съжалявам! Наистина, не исках да става така...
Пръстите на свещенослужителя грубо го уловиха за ръката. Действителността край тях отново започна да се променя заедно с побягналата земя под краката им. Тасълхоф дори не обърна внимание. В този момент кендерът предпочиташе да се отдаде на бликналите сълзи и черната мъка. В този момент Тас желаеше смъртта повече от всичко друго на този свят.
Глава 8
— Ето тук — каза сивокосият мъж.
— Къде? — попита равнодушно Тасълхоф Кракундел, повече по силата на навика, а не защото наистина искаше да научи.
Свещенослужителят замълча и вдигна рамене:
— Предполагам, че ако в Бездната имаше затвори, това щеше да бъде един от тях.
Тас се огледа. Както обикновено край тях нямаше нищо — просто обширна, зловеща и напълно безсмислена празнота. Нямаше стени, килии, решетки, ключалки. Нито дори надзирател. Едно обаче бе сигурно — и този път нямаше мърдане, — бягството оттук беше невъзможно.
— Да не би от мен да се очаква просто да вися тук, докато умра? — попита с изтънял гласец. — Искам да кажа, нямам ли право поне на легло и някакъв стол... О!
Още докато изговаряше последното, пред очите му се бе материализирало легло заедно с едно трикрако дървено столче. Даже тези съвсем привични предмети изглеждаха съвсем не на място тук, в средата на нищото и скоро Тас откри, че няма сили да гледа към тях.
— Б-благодаря — каза тихо и седна с въздишка на столчето. — Полагат ли ми се вода и храна?
Почака малко, за да види дали няма да се появят. Не се появиха. Свещенослужителят поклати глава. Сивата му коса бе образувала огромен гърчещ се облак около него.
— Не, нуждите на смъртното ти тяло ще бъдат задоволявани по друг начин. Няма да изпитваш глад или жажда. И се погрижих за раните ти.
Тас откри, че болките в ребрата му бяха изчезнали, а главата му си беше съвсем наред. Желязната яка също бе свалена.
— Освен това не е необходимо да ми благодариш — продължи свещенослужителят, забелязал, че кендерът отваря уста. — Направихме го, за да не прекъсваш задълженията ни. И така, сбогом...
Мъжът издигна ръце, готов да отпътува.
— Чакай! — извика Тас, като скочи от стола и увисна за крайчеца на веещата се черна роба. — Искаш да кажеш, че повече няма да се видим? Не ме оставяй!
Със същия успех можеше да се опита да улови облак дим. Робата се изплъзна от пръстите му и отлетя безследно.
— Когато умреш, ще върнем тялото ти на по-високите равнища и ще се погрижим душата ти да поеме своя път... или да се завърне тук. Дотогава контактът с теб е нежелателен.
— Сам! — проплака Тас, като се огледа диво и отчаяно. — Напълно сам... докато умра? Не след дълго... — добави тъжно. Върна се и отново седна на столчето. — Дали пък да не свърша със себе си, за да стане по-бързо? Така поне ще отида на някое друго място... надявам се.
Зарея очи към празния хоризонт.
— Физбан — произнесе след малко. — Сигурно не можеш да ме чуеш оттук. И предполагам, че едва ли има нещо, което би могъл да направиш за мен в този момент, но искам да знаеш, че не го направих нарочно. Да променя заклинанието на Пар-Салиан, да се върна назад във времето, без никой да ме е карал и нещата от този род.