Той въздъхна разтреперано и сплете мъничките си ръце.
— Е, сигурно сега е късно за извинения... Навярно, ако трябва да бъдем напълно честни, част от мен се съгласи да тръгне с Карамон, понеже — той преглътна напиращите сълзи, — ами, понеже ми изглеждаше толкова забавно. Но, уверявам те, една друга част прие приключението, защото Карамон не трябваше да тръгва съвсем сам! За всичко е виновна пиячката на джуджетата. А и обещах на Тика да се грижа за него... О, Физбан! Ако само виждах някакъв изход от тази каша, щях да направя всичко възможно да оправя нещата. Честно...
— Ейти.
— А? — Тас едва не падна от столчето. Обърна се бързо, уверен, че ще види Физбан, ала вместо него видя малко човече — по-ниско дори от него самия — облечено в кафяви панталонки, сива туника и кафява кожена престилка.
— Казахейти — повтори малко раздразнено то.
— Ъъъ, з-здравей — заекна Тас. Човечето определено не приличаше на мрачен свещенослужител, или поне никога досега не бе чувал свещенослужителите да носят кафяви кожени престилки. Разбира се винаги имаше място за изключения, особено ако човек си даде сметка колко удобни са всъщност този вид престилки. Независимо от всичко обаче, човечето му напомняше за някой... само ако можеше да си спомни кой...
— Я! — щракна с пръсти Тас. — Ти си гном! Извинявай,
че ти задавам толкова личен въпрос — кендерът се изчерви от притеснение, — но... ъъъ... ти мъртъв ли си?
— Мити? — попита гномчето и го измери с поглед подозрително.
— Не, разбира се! — възмути се Тас.
— Азсъщо! — отсече човечето.
— Ъъм... би ли забавил малко — предложи кендерът. — Знам, че така си говорите, но понякога трудно ви се разбира. ..
— Казах, ами и аз също! — кресна гномът.
— Благодаря ти — отвърна учтиво Тас. — Но те чувам прекрасно. Би могъл да говориш малко по-тихо... хм, хм... да говориш бавно и малко по-тихо — побърза да добави, забелязал, че човечето си поема дъх.
— Как... се... казваш? — произнесе изключително бавно гномът.
— Тасълхоф... Кракундел. — Кендерът протегна ръчичка, която гномът пое и разтърси мъжки. — А... ти? Искам да кажа — а ти? Не, не исках да кажа...
Твърде късно. Гномчето беше в стихията си.
—Гнимшмаригонгалесефрахутспътхтурандотсаманела...
— Кратката версия! — извика Тас, когато човечето спря да си поеме дъх.
— О — това сякаш уби настроението на гнома. — Гнимш.
— Още веднъж ти благодаря. Радвам се да се запознаем... ъъъ... Гнимш — въздъхна от облекчение кендерът. Съвсем беше забравил, че всяко гномско име изправяше неподготвения слушател пред необходимостта да изслуша пълен списък на семейната история, стигаща до най-ранните известни (или измислени) предци на съответния гном.
— Радвам се да се запознаем, Кракундел — кимна човечето и двамата отново си стиснаха ръцете.
— Моля, седни — предложи любезно Тас, като се настани на леглото и посочи столчето. Гнимш хвърли един унищожителен поглед на трикраката мебел и вместо това седна направо в стола, който се материализира точно под него. Гледката хвърли кендера във възторг. Беше наистина забележителен стол — имаше си поставка за краката, която се спускаше и вдигаше, както и странни полуобръчи, които го превръщаха в люлеещ се стол, без да се брои механизмът, позволяващ на седящия в него да се излегне в хоризонтално положение и хубаво да си почине.
За нещастие веднага щом гномчето се облегна назад, столът се преобърна заедно с него и го прекатури през глава. Гнимш измърмори някакво проклятие, покатери се отново и дръпна една ръчка. Този път поставката за крака отскочи нагоре и го удари по носа. В същото време облегалката се бе прегънала право напред и още преди да се е усетил, Тас спасяваше госта си от очевидните намерения на стола да изяде своя собственик.
— Да му се не види! — изруга Гнимш ѝ отпрати люлеещия се звяр обратно там, откъдето се беше появил, след което неутешимо се настани върху трикракото столче на Тас.
Кендерът бе посещавал гномски домове и беше запознат с изобретенията им, така че просто се помъчи да избъбри нещо подобаващо от сорта на:
— Изключително интересно... какъв напредничав дизайн...
— Дори напротив — възрази за негово учудване Гнимш. — Проектът не струва. Принадлежи на първия братовчед на жена ми. Трябваше да помисля преди да го извикам. Нали знаеш — той въздъхна, — понякога човек се замисля за дома и...
— Така е — съгласи се Тасълхоф и преглътна буцата в гърлото си. — Ако... ако не възразяваш срещу въпроса ми, какво всъщност правиш тук, щом... ами, щом не си... мъртъв?