— Би ли ми казал какво правиш ти тук? — парира го гномчето.
— Естествено — каза кендерът, ала внезапно се сети нещо. Огледа се предпазливо и се наведе напред. — Никой няма нещо против, нали? — прошепна. — Че си говорим? Да не би да е забранено или...
— Хич не им пука — махна пренебрежително Гнимш. — След като не им се пречкаме, можем да ходим където си пожелаем. Разбира се — добави, — навсякъде гледката е горе-долу една и съща, така че няма смисъл.
— Разбирам — кимна Тас, чието любопитство се бе разгоряло. — А как точно пътуваш?
— С ума си. Още ли не си се сетил? Не, не вярвам — гномчето изсумтя. — Кендерите не се славят с особено големи мозъци.
— Гномите и кендерите имат доста общо — отбеляза намусено Тасълхоф.
— Да, така разправят — отвърна скептично човечето, очевидно без да влага твърде много вяра в твърдението.
В името на запазването на мирните им отношения, кендерът реши да смени темата:
— Значи, ако искам да отида някъде, просто си помислям за мястото и се пренасям там?
— В определени граници — рече Гнимш. — Например, няма как да влезеш в светите места, където работят свещенослужителите. ..
— О — разочарова се Тас, като със съжаление си помисли, че вероятно същите тези свети места биха били на първо място в списъка му с туристически атракции. После му хрумна друго: — Ти накара стола да се появи от нищото, само като си помисли за него, а аз създадох леглото и столчето. Ако си помисля за нещо друго, ще се появи ли и то просто така?
— Пробвай — предложи Гнимш.
Тас се напрегна.
Откъм долната страна леглото се появи закачалка за шапки. Гномчето изпръхтя:
— Браво. Много удобно.
— Просто се упражнявах — защити се Тасълхоф.
— Най-добре внимавай — предупреди го Гнимш. — Понякога нещата не се получават точно по начина, по който си искал.
— Да — кендерът внезапно си спомни за дървото и джуджето. Потръпна. — Предполагам, че си прав. Е, поне сега сме двама. Можем да си говорим. Нямаш никаква представа колко скучно ми беше в началото. — Той се излегна в леглото, като преди това си представи, изключително предпазливо, една възглавница.—Ами давай, разкажи ми историята си.
— Ти пръв. — Гнимш го стрелна с крайчеца на окото.
— Не, не, ти си ми гост.
— Настоявам.
— Аз настоявам.
— Да започнем с теб. В края на краищата съм тук от по-дълго.
— Откъде си толкова сигурен?
— Просто съм... Давай.
— Но... — изведнъж Тасълхоф си даде сметка, че по този начин няма да стигнат доникъде и макар очевидно да разполагаха с цяла вечност, не му се искаше да я прекара в компанията на оспорващ предложенията му гном. Пък и едва ли имаше разумен довод срещу това да не разкаже историята си. И без друго му харесваше да разказва. Така че, облегнат възможно най-удобно, той започна и скоро установи, че Гнимш го слуша с интерес, въпреки че интересът на гномчето се изразяваше в непрестанни прекъсвания и обаждания като "давай нататък" точно в най-интересните части.
Накрая Тас завърши:
— И тъй, ето ме тук. А сега ти — каза, доволен, че може да си поеме дъх.
— Ами — поколеба се Гнимш и се огледа подозрително, сякаш се страхуваше, че някой може да ги подслушва. — Всичко започнало преди много, много години, когато семейството ми си избрало своята Цел в Живота. Нали знаеш какво е Цел в Живота?
— Разбира се — отвърна незабавно Тас. — Приятелят ми Гнош също имаше Цел в Живота. Неговата беше свързана с драконовите сфери. Всеки един от вашия народ има предопределена роля в живота, която трябва да бъде изпълнена успешно под угрозата никога да не попадне в Отвъдното. — Той се замисли. — Нали не си тук заради това?
— Не — гномчето поклати рошавата си глава. — Целта в живота на семейството ми беше да изобретим устройство, което да пренася притежателя си от едно измерение в друго. И — Гнимш въздъхна трагично — моето работеше.
— Работело? — изправи се изумено Тас.
— Без грешка — кимна унило човечето.
Кендерът почувства как му се замайва главата. Никога дотогава не беше чувал за подобно нещо... изобретение на гном, което да работи... при това без грешка!
Гнимш го погледна срамежливо:
— Знам какво си мислиш — каза. — Че съм се провалил. Но не знаеш цялата истина. Виждаш ли... всички мои изобретения работеха. Всички до едно.
— Но как... защо смяташ, че си се провалил? — обърка се Тас.
Гномчето се втренчи твърдо в него:
— Каква полза има от това да изобретиш нещо, което работи? Къде е предизвикателството? Нуждата от творчески подход? Напредничавото мислене? Къде би отишъл прогресът? Знаеш ли — призна си с помрачняло лице, — че ако не бях дошъл тук, със сигурност щяха да ме изпратят в изгнание? Разправяха, че съм заплаха за обществото. И съм на път да върна научните изследвания със сто години назад. — Той сведе глава омърлушено. — Ето защо нямам нищо против, че съм в Бездната. Заслужавам си го, точно като теб. Така или иначе най-вероятно щях да свърша тук.