— И къде е това устройство? — попита с нарастваща възбуда кендерът.
— Ами те го взеха, разбира се — махна с ръка човечето.
— Е, и? — Тас направи пауза. — Не можеш ли да си измислиш ново? Нали си измисли онзи стол?
— Сигурен съм, че видя какво направи той — отвърна Гнимш. — Тъй че е по-вероятно да свърша с нещо подобно на изобретението на баща ми. Е, да, пренесе го в друго измерение. Комитетът по Експлодиращите устройства още го изучаваше, преди да се окажа тук... Защо? Какво се опитваш да постигнеш? Да избягаш от Бездната?
— Налага се — заяви Тас. — Иначе Царицата на Мрака ще спечели войната и всичко ще бъде по моя вина. Освен това приятелите ми са в ужасна опасност. Е, добре де, единият не ми е точно приятел, но е интересен човек и въпреки че се опита да ме убие, като ме накара да повредя устройството, съм сигурен, че не е било нищо лично. Вероятно е имал причина...
Той спря.
— Ами да! — скочи от леглото. — Разбира се! — извика толкова развълнувано, че около леглото изникна цяла гора от закачалки, които накараха гномчето да подскочи уплашено.
Гнимш се плъзна лекичко от столчето и заотстъпва предпазливо:
— Какво има? — блъсна се в една закачалка той.
— Виж! — каза Тас, докато тършуваше из торбичките на кръста си. Отвори една, а после и друга. — Ето го! — Той показа съдържанието ѝ на човечето. Гнимш надникна. В този момент кендерът я дръпна: — Един момент!
— Кво? — шашна се гномът.
— Нали не ни наблюдават? Ще научат ли?
— Да научат какво?
— Просто ми отговори. Има ли начин да разберат?
— Не, предполагам, че не — отвърна колебливо Гнимш. — Не мога да твърдя нищо със сигурност, тъй като не знам какво точно не бива да разбират. Но те уверявам, че в момента са доста заети, поне доколкото ми е известно Събуждат разни дракони и такива работи. Иска се голяма концентрация.
— Добре — промърмори мрачно Тас и отново седна на леглото. — А сега виж това. Той разтвори торбичката и изсипа съдържанието ѝ. — Напомня ли ти за нещо?
— Да, за годината, в която майка ми изобрети устройство, което трябваше да мие чинии — повдигна рамене гномчето. — Газехме до колене в счупени съдове. Налагаше се да...
— Не! — отсече раздразнено Тасълхоф. — Виж, като приближим тази част до ето тази и...
— Устройството ми за пътуване през измеренията! — възкликна Гнимш. — Прав си! Наистина изглеждаше по този начин. Моето нямаше такива евтини имитации на скъпоценни камъни, но... Не, гледай сега. Напълно погрешно е. Мисля, че тази част стои тук, а не тук. Да. Ясно? А после тази верига се окачва тук и после я завъртаме ето така. Не, чакай малко. По точно... Сега разбирам. Първо ей това трябва да щракне отсам. — Гнимш се настани на леглото, подбра единия от скъпоценните камъни и го постави на точно определено място. — Така, трябва ми още една от тези червените дреболии. — Той затърси сред камъните. — Какво изобщо си му правил на това чудо? — измърмори. — Да не си го метнал в месомелачка?
Така или иначе гномчето напълно бе изключило и не можа да чуе отговора на Тас. Междувременно кендерът се възползва от възможността да разкаже историята си отново. Настанен удобно на столчето и цъфтящ от задоволство, че няма кой да го прекъсва, Тас говореше и говореше, докато забравил за всичко и всеки, Гнимш подреждаше безбройните скъпоценни камъни и малките сребърни и златни части и вериги на спретнати купчинки.
Въпреки че не спираше да разказва, Тасълхоф обнадеждено не откъсваше очи от човечето и онова, което то вършеше. Естествено, налагаше се да си припомни, че бе отправил молитвата си към Физбан, а това означаваше, че има доста голяма вероятност, веднъж щом устройството бъде сглобено, да ги запрати на някоя от луните или да ги превърне в пилета, ала, мислеше си той, все някой трябваше да поеме този риск. В края на краищата, бе обещал да оправи нещата. Фактът, че срещна провалил се гном може би не беше най-желаната възможност, но бе за предпочитане пред изгледите да се помайва наоколо в очакване на смъртта.
В същото време Гнимш си бе представил плоча и парче тебешир и вече скицираше диаграми, като не преставаше да си мърмори:
— Приплъзваме скъпоценен камък А в гнездо Б...