Когато коленичи до него, за да свали мокрите му ботуши, младата жена почувства как нечия ръка докосва косата ѝ.
— Благодаря ти — прошепна Рейстлин в отговор на въпросителния ѝ поглед.
Кризания се изчерви от удоволствие. В кафявите му очи се появи топлина, а пръстите му нежно отстраниха влажните кичури коса от лицето ѝ. Откри, че не може да отговори, нито да помръдне, коленичила, изгубена в дълбокия му взор.
— Твойта ли е таз жена?
Грубият глас на съдържателя я накара да трепне още веднъж. Даде си сметка, че така и не бе успяла да разбере кога се е приближил. Кризания се изправи и рязко извърна очи към огъня, неспособна да погледне никой от двамата.
— Тя е дама от един от знатните домове на Палантас — намеси се някой откъм входната врата. — Ще ти бъда благодарен, ако говориш уважително в нейно присъствие.
— Тъй, господарю, тъй — побърза да отговори ханджията, очевидно обезкуражен от широките рамене на Карамон, който тъкмо влизаше, заедно с вълна студен въздух и дъждовни пръски.
Кризания запази мълчание. Тя се обърна и нареди съвсем тихо:
— Остави водата на масата.
Карамон затвори вратата и се присъедини към тях, докато Рейстлин вадеше торбичката с билковата смес за отварата си. Хвърли я на масата и ѝ даде знак да се заеме с нея. Сетне отново се отпусна изтощено сред възглавниците и се загледа в огъня. При всяко вдишване от гърдите му се разнасяха мъчителни хрипове. С ясното съзнание, че е наблюдавана от загрижения Карамон, Кризания започна да приготвя напитката.
— Конете са напоени и нахранени. Не сме ги преуморили. Предполагам, че ще им трябва не повече от час да починат. Искам да стигнем до Солантас преди залез слънце — обади се Карамон, за да запълни неудобното мълчание. Войнът също свали наметалото си и го разстла да съхне пред огъня. От мократа тъкан веднага започнаха да се издигат облаци пара. — Поръчахте ли вече нещо за ядене? — попита внезапно.
— Не... само гореща вода — измърмори Кризания, докато подаваше на Рейстлин готовата отвара.
— Стопанино, вино за дамата и магьосника и вода за мен. И каквото там ти се намира за хапване — каза Карамон и се настани на масата срещу брат си. След седмици пътуване през опустошените земи на път за равнините на Дергот и тримата знаеха много добре, че в крайпътните ханове човек се задоволява с онова, което има, ако въобще имаше нещо. — Това е само началото — подхвърли той към магьосника, след като съдържателят бе отишъл да изпълни поръчката му. — Тепърва предстоят есенните бури. Колкото по на юг се спускаме, толкова по-лошо ще става. Сигурен ли си, че не искаш да направим една по-дълга почивка? Мен ако питаш, направо си търсиш белята.
— Какво искаш да кажеш? — сепна се Рейстлин и едва не разля по-голямата част от съдържанието на чашата в ръката си.
— Нищо... просто... — Карамон сякаш се опитваше да избегне пронизващия му поглед. — Кашляш. Времето е влажно, това е всичко.
Очевидно успокоен, че брат му не се е опитвал да вложи нещо повече в думите си, магьосникът отново потъна във възглавниците:
— Дори напротив. И те съветвам да забравиш за тази мисъл. Почивката само те отдалечава от дома, братко.
— Все ми е едно — сви мрачно рамене Карамон. — Дори ако умреш по пътя.
Кризания шокирана се извърна към него. По устните на Рейстлин плъзна горчива усмивка.
— Трогнат съм от загрижеността ти, братко. Не се тревожи за здравето ми. Освен ако междувременно не ми се наложи да се подложа на още някое изпитание, силата ми ще бъде достатъчна, за да произнеса решителното заклинание.
— Изглежда разчиташ на това, че някой ще се погрижи да избегнеш изпитанията по пътя си — отвърна мрачно Карамон, вгледан в Кризания.
Тя се изчерви още веднъж и вече се готвеше да отвърне нещо на забележката, когато бе прекъсната от влизането на съдържателя. Мъжът се приближи, понесъл неголям бакърен котел. Съдържанието му бе неизвестно, но поне изпускаше пара. В другата си ръка ханджията носеше напукана стомна. Преди да ги остави на масата, той огледа пресметливо тримата пътници:
— Големи извинения, господарю — започна той, — но най-добре първом да видя цвета на парите ви. Времената са си неспокойни, 'нал знайте...
— Ето. — Рейстлин извади една монета от кесията си и я подхвърли на масата. — Достатъчно ли е?
— Да, господарю — кривогледите очи на мъжа заблестяха при вида на среброто.
Той се освободи от товара на котела и стомната и грабна алчно монетата, като през цялото време наблюдаваше Рейстлин така, сякаш магьосникът щеше да я накара да изчезне.