Карамон най-после бе успял да отърси кръвта от очите си и се озърна. Бяха наобиколени от близо двайсет, дори трийсет тежковъоръжени мъже. Когато насочи вниманието си към водача, войнът тихо изруга. Това бе най-големият човек, който някога бе виждал през живота си!
Мислите му се зареяха обратно към Рааг и дните на гладиаторски живот в Истар. "Полувеликан", каза си и изплю един избит по време на борбата зъб. Образът на огромния великан, който бе помагал на Арак да ръководи и подготвя гладиаторите за Игрите, все още бе съвсем жив в паметта му. Водачът на бандитите, макар да бе с очевидно човешки черти, все пак имаше някакъв особен жълтеникав нюанс на кожата си. Плюс типичния за расата сплескан нос. Освен това ръстът му далеч надвишаваше този на повечето хора — извисяваща се глава, широки рамене, ръце като дънери. Карамон забеляза, че походката му бе някак странна и че носи дълго до земята черно наметало, което скриваше напълно краката му.
Усвоил добре уроците на гладиаторската арена, завързаният войн се опита да прецени от пръв поглед врага си. Трябваше да открие някаква слабост. Когато вятърът подхвана дебелото вълнено наметало, Карамон изумено осъзна, че мъжът има само един крак. Другият бе направен от стомана.
Забелязал погледа му, водачът на бандитите се ухили и пристъпи към него. Огромната му ръка се протегна и го потупа по рамото:
— Възхищавам се на хора, които не се дават лесно — каза тихо. Ръката му изведнъж се сви в юмрук, отдръпна се и се стовари върху челюстта на Карамон. Силата на удара едва не повали война заедно с онези, които се опитваха да го задържат. — Но ще се наложи да платиш за смъртта на моя човек.
Водачът на бандитите оправи полите на наметалото си и се завъртя към мястото, където един от хората му бе хванал Кризания. Бандитът все още държеше устата ѝ запушена, ала макар да бе силно пребледняла, в очите ѝ вече искреше ужасен гняв.
— Трудно е за вярване, нали, момчета? — продължи все така тихо полувеликанът. — Вече получаваме подаръци, а дори не дошла Коледа.
Смехът му отекна сред гъстата гора. Той се протегна и разкъса наметката ѝ. Очите му бързо обходиха формите на тялото под нея, още повече, че бялата роба моментално подгизна под непрестанно сипещия се дъжд. Усмивката му се разшири, а очите му загледаха диво. Огромната му ръка посегна към нея.
Кризания се изви, за да му се изплъзне, ала полувеликанът я улови и задържа с лекота, без да престава да се смее:
— Я гледай, сладурчето си има някаква дрънкулка — произнесе замислено, втренчен в медальона на Паладин, провесен от шията ѝ. — Дали пък... интересно. Чиста платина! — Той подсвирна от учудване. — Най-добре да ти го пазя, скъпа. Страхувам, че в удоволствията и страстта ни, може да се изгуби...
Карамон вече бе дошъл на себе си, за да види как водачът на бандитите протяга пръсти към медальона. Странно, ала макар да трепереше от уплаха, в очите на Кризания се мяркаха отблясъци от мрачна насмешка. Внезапно под дъжда се изви мълния от чисто бяла светлина. Полувеликанът изкрещя от болка и отдръпна ръка, след което пусна младата жена, за да притисне изгорените си пръсти.
Сред бандитите се разнесе приглушено мърморене. Мъжът, който я държеше, внезапно отслаби хватката си и тя успя да му се измъкне, втренчила изпълнен с омраза поглед в него, докато полагаше усилия да се прикрие с остатъците от разкъсаната наметка.
Полувеликанът се приготви да я зашлеви, а Карамон с всички сили се опитваше да ѝ се притече на помощ, когато точно в този момент някой изкрещя предупредително:
— Магьосникът! Идва на себе си!
Очите на водачът не се отделиха от Кризания, ала ръката му се отпусна и той се усмихна:
— Е, вещице, май спечели първата битка. — Той се обърна към Карамон: — Обичам състезанията. И в боя, и в любовта. А нощта се очертава многообещаваща.
Полувеликанът даде знак на бандита, държал Кризания, да я хване отново. Мъжът се подчини, макар и с огромно нежелание. Водачът на бандитите се приближи до мястото, където Рейстлин идваше на себе си с мъчителни стенания.
— Магьосникът е най-опасен. Вържете му ръцете зад гърба и му запушете устата — нареди със стържещ глас. — Ако се опита да изграчи нещо, отрежете му езика. Това ще сложи край на кариерата му на заклинател.
— Защо просто не го убием? — изръмжа един от бандитите.
— Ами давай, Брак — насърчи го любезно водачът му. — Измъкни ножа и му прережи гърлото.
— Не и с моите ръце — измърмори мъжът и се отдръпна боязливо.
— Нали? Предпочиташ убийството на черноризец да падне върху мен? — продължи с все така измамно любезен тон полувеликанът. — Иска ти се да видиш как изсъхва моята ръка?