— Аз-аз... разбира се, че нямах това предвид, Стоманен Пръст... Н-не мисля като говоря, това е...
— Не е зле поне да се опитваш. Сега той е безвреден. Вижте го. — Стоманения Пръст посочи Рейстлин.
Магьосникът лежеше по гръб с вързани пред себе си ръце. Устата му бе запушена с мръсна кърпа. Независимо от всичко очите му, скрити в сенките на качулката блестяха с гибелна ярост, а пръстите му се извиваха с такъв гняв, че не един от мъжете навярно си задаваше въпроса дали взетите мерки не бяха твърде скромни.
Вероятно почувствал общата несигурност, Стоманения Пръст докуца до Рейстлин, а по жълтеникавото му лице плъзна широка усмивка. Внезапно той заби стоманения пръст на изкуствения си крак в слепоочието на магьосника. Ритникът моментално запрати Рейстлин в несвяст. Кризания изкрещя изплашено, ала мъжът, който я държеше, не ѝ позволи да се отскубне. Дори Карамон се почувства донейде виновен при вида на отпуснатото в калта тяло на брат си.
— Това ще го усмири за няколко часа. Когато се върнем в лагера, ще му вържем очите и ще го разходим до Скалата. А ако между другото се подхлъзне и падне от високо, е, така стоят нещата, нали мъже? Кръвта му няма да изцапа ръцете ни.
Разнесоха се отделни смехове, ала Карамон забеляза, че не един и двама се спогледаха, клатейки глави със съмнение.
Стоманения Пръст сякаш забрави за Рейстлин и насочи вниманието си към тежко натоварения кон:
— Ударихме добра плячка, момчета — каза със задоволство. Той се заклатушка тромаво и отново се зае с Кризания, която все още стоеше прикована в ръцете на нервния си пазач. — Добра плячка, без всякакво съмнение — измърмори. Пръстите му грубо уловиха брадичката на младата жена. После се наведе и я целуна.
Неспособна да помръдне, Кризания просто стоеше на мястото си. Не предприе нищо, може би предугадила, че бандитът очаква точно това. Ръцете ѝ обаче издаваха вътрешната борба, която водеше със себе си и Карамон забеляза, че когато Стоманения Пръст я освободи, тя извърна лице, така че черната ѝ коса да прикрие напиращите сълзи.
— Знаете обичая, мъже — заяви полувеликанът, докато непохватно милваше къдриците ѝ. — Делим всичко, след като съм взел своя дял, разбира се.
Разнесоха се още смехове. Тук-там се дочуха и радостни възгласи. Карамон нямаше никакви съмнения относно смисъла на последното, а и от дочутите коментари на бандитите можеше да се заключи, че това няма да бъде първият път, когато "деляха плячка" помежду си.
И отново имаше неколцина, главно от по-младите, които се намръщиха недоволно, клатейки глави. Разнесе се и мърморене: "Не искам да имам нищо общо с вещици!" и "По-добре да си легна с магьосника!"
Вещица! Отново тази дума. Неясните спомени се преплитаха в съзнанието му — спомени от дните, в които той и Рейстлин бяха пътували заедно с Флинт Наковалнята. От дните, в които идването на боговете тепърва предстоеше. Карамон потръпна при съвсем живия спомен за посещението им в градчето, чиито жители искаха да изгорят жива стара жена, обвинена в магьосничество. В паметта му ясно се бе отпечатало как неговият брат и Стурм, неизменният в своето благородство рицар, бяха рискували живота си, за да спасят кожата на старицата, която в края на краищата се бе оказала обикновена второкласна крадла.
Изведнъж си даде сметка колко бързо бе забравил как гледаха хората от тези времена на всякакъв род магически сили. А силите на свещенослужителката Кризания — в дни, когато нямаше истински свещенослужители — щяха да изглеждат дори още по-подозрителни. Помъчи се да мисли трезво. Изгарянето беше ужасен начин да завършиш дните си, но бе далеч по-бързо и за предпочитане пред...
— Ще я взема с мен. — Стоманения Пръст закуца през пътеката към мястото, където държаха коня му за юздите. Метна се на седлото: — Последвайте ме с останалите.
Мъжът, който държеше Кризания, я повлече напред. Водачът на бандитите се наведе и я изтегли при себе си. После хвана здраво юздите, така че младата жена се оказа в капана на здравите му ръце. Карамон удивено откри, че тя се взира право напред с безизразно лице.
"Дали знае? — зачуди се той, докато наблюдаваше безсилно как Стоманения Пръст препуска край него с похотлива усмивка. — Винаги са я защитавали, никога не са ѝ позволявали да се сблъсква с тази действителност. Може би дори не осъзнава на какви отчаяни действия са способни тези мъже..."
И ето, че Кризания го погледна. Точно преди да го отминат. Лицето ѝ бе спокойно и бледо, ала в очите ѝ имаше такъв ужас, ужас и безгласна молба, че войнът отпусна безсилно глава, чувствайки как сърцето му ще се пръсне от мъка.