"Знае... Боговете да са ѝ на помощ. Тя знае..."
Някой го изблъска грубо. Няколко човека го грабнаха едновременно и го метнаха напряко на седлото на собствения му кон. Провесен е главата надолу, с ръце, посинели от впитата тетива, той вдигна очи и видя как постъпват по същия начин с брат му. Бандитите се метнаха на собствените си коне и поведоха пленниците си навътре в гората.
Дъждът продължаваше да се лее. Конят му се препъваше в калта и при всяко разтърсване, тялото му протестираше. Седлото притискаше хълбока му, а нахлулата в главата му кръв го замайваше. Ала всичко, което виждаше из целия път към лагера, бяха двете изпълнени с ужас и молба очи.
Беше повече от сигурен, че не могат да се надяват на ничия помощ.
Глава 10
Рейстлин крачеше през пламналата пустиня. В пясъка пред него се нижеха стъпки, които той следваше. Стъпките го водеха все напред, нагоре и надолу по белите дюни. Беше му горещо, бе уморен и чувстваше ужасна жажда. Единственото, което искаше, бе да легне някъде и да почива. В далечината се виждаше кладенец, обграден от дебелата сянка на гъсти палми. Ала колкото и да опитваше, не можеше да се добере до него. Стъпките не водеха натам, а той нямаше воля да се отклони от пътя им.
Вече едва ходеше. Черната роба висеше тежко от тялото му и сякаш се опитваше да го повали върху пясъка. А сетне, почти изгубил сили, той вдигна очи и се задъха от ужас. Стъпките водеха до ешафод! До дръвника бе коленичила закачулена с черно фигура и главата ѝ лежеше върху него. И макар да не можеше да види лицето на човека под качулката, бе сигурен, че това е самият той. Палачът се възправяше наблизо с окървавена брадва в ръце. И неговото лице бе скрито под черна качулка. Брадвата се издигна и увисна над врата на Рейстлин. А когато се спусна, магьосникът за миг успя да зърне лицето на палача...
— Рейст! — прошепна някой.
Главата му се пръскаше от болка. Заедно с шепнещия глас обаче го бе връхлетяло и невероятното успокоение, че всичко е било просто сън. Отчаяно се забори да дойде на себе си, да надделее над кошмара.
— Рейст! — изсъска още по-нетърпеливо гласът. Усещането за истинска, а не мнима опасност го разбуди окончателно. Остана неподвижен, със затворени очи, за да даде възможност на ставащото да го връхлети окончателно.
Лежеше върху мократа земя със завързани ръце и запушена уста. В главата му пулсираше болка, която гласът на Карамон сякаш усили до непоносими размери.
Усещаше мириса на лагерни огньове и чуваше звука от гласове и груби смехове. Никой от гласовете не изглеждаше достатъчно близо, с изключение на този на брат му. После си припомни всичко. Нападението, мъжа със стоманения крак... Рейстлин отвори очи съвсем бавно.
Карамон бе проснат до него. Ръцете му бяха вързани зад гърба, ала в очите му блестеше нещо, което накара Рейстлин да си припомни за отдавна отминали дни, за времена, в които се бяха сражавали рамо до рамо, обединили силата на меча и магията в едно.
Въпреки болката и обгръщащата ги тъмнина, Рейстлин се почувства ободрен. Отдавна не бе изпитвал нещо подобно.
Сега връзката помежду им бе по-силна от всякога. Опасността им позволяваше да общуват не само с думи, но и с мисли. Забелязал, че брат му е дошъл на себе си, Карамон се загърчи в усилие да се приближи до него възможно най-незабелязано. После прошепна едва доловимо:
— Можеш ли да се освободиш? Пазиш ли още сребърната кама?
Рейстлин кимна. От незапомнени времена боговете бяха забранили на магьосниците да носят в себе си каквото и да е оръжие или да се обличат в каквато и да е броня. Предполагаше се, че причината е очевидна: не биваше да губят време в овладяването на грубите оръжия, след като имаха далеч по-висши цели и съществуваха много по-изтънчени начини за сражение. Ала след като маговете създали драконовите сфери и помогнали на Хума да прогони Царицата на Мрака, боговете им разрешили да носят близо до тялото си ками — в памет на копието на Хума.
Камата бе хитроумно прикачена от вътрешната страна на китката му с помощта на кожен ремък и в случай на нужда можеше да се окаже в ръката му по всяко време. Тя бе средство за защита, което трябваше да се използва само в момент, когато и последното заклинание е изречено... или в случаи като този.
— Имаш ли сили? Можеш ли да правиш заклинания? — прошепна отново Карамон.
Рейстлин притвори уморено очи. Да. Имаше. Само че... това означаваше допълнителна слабост, означаваше още време, за да успее да се възстанови за момента, в който се изправи пред Пазителите на Портала. И въпреки всичко, ако така или иначе нямаше да доживее дотогава...