Естествено, че щеше да живее, помисли си с горчивина. Отвори очи и кимна. Достатъчно силен съм, произнесе на ум и брат му въздъхна с облекчение.
— Рейст! — произнесе с внезапна сериозност Карамон. — Нали... се сещаш... какво очаква Кризания?
Магьосникът си представи подобния на мечка полувеликан и нечовешки силните му ръце, протягащи се към младата жена. В този момент го жегна странно чувство, чувство което изпитваше рядко и поради това можеше да бъде определено като необичайно — гняв, ярост. Сърцето му сякаш прескочи няколко пъти и в продължение на няколко секунди магьосникът не можеше да вижда нищо друго, освен кървавата пелена пред очите си.
Сетне откри, че Карамон го наблюдава удивено и осъзна, че емоциите му навярно са се изписали съвсем открито. Рейстлин се намръщи. Брат му продължи забързано:
— Имам план.
Магьосникът кимна раздразнено. Отдавна бе прозрял плана му.
Карамон продължи:
— Ако се проваля...
Ще убия първо нея, а после и себе си, довърши вместо него брат му. Разбира се, нищо подобно нямаше да се случи. Беше в безопасност... защитен...
Някой приближаваше и магьосникът затвори очи, за да потъне още веднъж в дълбините на собственото си съзнание. Това щеше да му даде време, за да се справи с оплетените си емоции и да възвърне контрола си. Усещаше студеното острие на камата от вътрешната страна на ръката си. Размърда мускулите, които щяха да освободят ремъка. Имаше нещо, което не му даваше мира. Тази странна реакция. Собствените му чувства спрямо жена, на която не разчиташе в абсолютно никакъв смисъл... освен в качеството ѝ на свещенослужител, разбира се.
Двама мъже изправиха грубо Карамон и го повлякоха със себе си. Войнът с благодарност установи, че освен бързия поглед, който хвърлиха към Рейстлин, за да се уверят, че все още е в безсъзнание, очевидно никой от тях не смяташе да обърне по-сериозно внимание на магьосника. Докато мъчително се опитваше по-скоро да ходи с вдървените си крака, отколкото да се влачи по неравната земя, Карамон още веднъж се замисли за странното изражение, изписало се по лицето на брат му, когато бе споменал лейди Кризания. Можеше да се определи единствено като яростта на измамен любовник и се срещаше често при обикновените мъже. Но при брат му? Способен ли бе Рейстлин на подобни чувства? Още в Истар Карамон бе решил за себе си, че не е, че магьосникът е изцяло погълнат от злото в сърцето си.
Сега обаче неговият близнак изглеждаше различен и твърде много му напомняше за стария Рейстлин, за брата, с когото толкова пъти се бе сражавал рамо до рамо — всеки поверил живота си в ръцете на другия. Онова, което магьосникът бе казал на Карамон за Тас, звучеше логично. Значи в края на краищата не бе убил кендера. А и макар често да бе раздразнителен, брат му се държеше изключително внимателно с Кризания. Може би...
Единият от мъжете го сръга безмилостно в ребрата, сякаш за да му напомни за отчайващата ситуация, в която бяха попаднали. Той изсумтя. Може би бе писано всичко да свърши тук и сега. Навярно единственото, което щеше да получи в замяна на живота си, би било бързата смърт на двамата му спътници.
Докато прекосяваха пространството на лагера, съсредоточен върху всичко, което бе видял и чул от засадата досега, Карамон започна мислено да подготвя предначертания план за действие.
Лагерът на бандитите приличаше по-скоро на малко градче, отколкото на разбойническо скривалище. Живееха в грубо построени колиби от дървени трупи и държаха конете си в една съседна пещера. Очевидно се навъртаха наоколо от известно време насам, но явно не се бояха от закона — по всеобщо мълчаливо споразумение тук признаваха водачеството и способностите единствено на Стоманения Пръст.
Доколкото можеше да прецени обаче, много от мъжете не бяха типичните недодялани главорези, каквито човек би очаквал да срещне по тези места. Несъмнено мнозина от тях поглеждаха към Кризания и клатеха неодобрително глави пред онова, което имаше да се случи. Макар повечето да бяха облечени в дрипи, голяма част носеха качествени оръжия — стоманени мечове от онзи вид, който се предава от баща на син и за който се полагат грижи като към наследствено придобита, а не спечелена по време на грабеж вещ. А и, въпреки че не можеше да бъде напълно сигурен, му се бе сторило, че на не един и два от тези мечове бе съзрял древния символ на Соламнийските рицари — розата и синьото рибарче.
Мъжете бяха гладко избръснати, а не с дългите мустаци, отличаващи рицарите по принцип, ала Карамон ясно бе забелязал в неумолимите им очи нещо от погледа на своя приятел, рицаря Стурм Блестящото Острие. Последното веднага го накара да се замисли за това как се бе развила историята на рицарството веднага след Катастрофата.