— Рейстлин! — изпищя тя. — Не! Пусни ме, Карамон! Вече са съвсем близо до...
Войнът сякаш не я чуваше. Върху лицето му се бе изписала силна душевна болка, ала въпреки това в изражението му имаше мрачна решителност — слепите му очи просто се взираха в нея. Усещаше изстиналото му тяло, стегнатите във възли трептящи мускули...
Налагаше се да направи още една магия срещу него! Думите вече излизаха от устата ѝ, когато тъмнината в помещението се раздра от остър вик на болка.
— Паладин, помогни ми! — помоли се тя. Не последва каквото и да било.
Направи още един опит да се освободи от хватката на Карамон, ала знаеше, че е безполезно. А сега очевидно дори собственият ѝ бог я бе изоставил. Тя зарида от безсилие и като ругаеше Карамон, загледа онова, което се случваше.
Бледите проблясващи сенки вече бяха наобиколили Рейстлин. Виждаше го единствено, защото бе осветен от адската аура на отвратителните им разложени форми. Когато мъртвешките създания положиха ръце върху него, от гърлото ѝ се изтръгна нисък стон.
Рейстлин запищя. Тялото му се затресе от ужасяващи спазми.
Без съмнение и Карамон чу виковете на брат си. Лицето му беше пребледняло.
— Пусни ме! — каза умолително Кризания.
Ала макар студената пот да се лееше на ручеи по челото му, войнът поклати твърдо глава и я притисна още по-здраво към пода.
Рейстлин изпищя повторно. Карамон потрепери и жената усети как мускулите му се отпуснаха. Захвърли медальона, за да стисне юмруци и да го удари. Веднага щом го направи, украшението угасна съвсем и ги остави в непрогледна тъмнина. Тялото на война изведнъж се отдели от нейното. Дрезгавите му викове се преплетоха с писъците на брат му.
Кризания се изправи замаяно в седнало положение и заопипва пода с разтуптяно сърце.
Нечие лице се приближи до нейното. Хвърли бърз поглед към него, без да престава да търси медальона, уверена, че принадлежи на Карамон...
Но не беше той. В непосредствена близост до нея се олюляваше едно от мъртвешките създания.
— Не! — прошепна изнемощяло, неспособна да помръдне.
Усещаше как животът бързо напуска ръцете, тялото ѝ, самата ѝ същност. Безплътните пръсти я сграбчиха и я приближиха към себе си. Безкръвните устни се разтвориха в търсеща целувка, жадни за топлина.
— Палади... — започна да се моли Кризания в същия миг, в който почувства как душата ѝ се засмуква от мъртвешкото докосване.
Сетне от някъде много далече до ушите ѝ достигна неясен слаб напев на магически фрази. Наоколо избухна светлина. Носещото се само на няколко сантиметра от нея лице изчезна с писък, а ледените ръце я изпуснаха. Разнесе се парлив мирис на сяра.
— Ширак!
Ярката светлина бе изчезнала. Стаята се изпълни с меко сияние.
Кризания се изправи и седна.
— Рейстлин! — прошепна тя с благодарност. Запълзя на четири крака през почернелия под към
магьосника, чиито гърди се повдигаха тежко и ясно доловимо. Едната му ръка почиваше върху жезъла на Магиус. От инкрустираната в златна драконова лапа кристална топка на върха му струеше светлина.
— Рейстлин! Добре ли си?
Кризания коленичи до него и се вгледа в слабото му пребледняло лице. Уморените му очи я гледаха. Той кимна бавно. После се протегна и я придърпа към себе си. Погали черните ѝ коси. Долавяше пулса му, а странната топлина, която почувства, внезапна я накара да забрави пронизващия студ.
— Не се страхувай — прошепна успокоително магьосникът, доловил трепването ѝ. — Няма да ни направят нищо. Вече са ме виждали, а сега ме разпознаха. Не ти сториха зло, нали?
Тя не успя да проговори и вместо това просто поклати глава. Магьосникът въздъхна. Кризания се отпусна в обятията му със затворени очи.
Сетне, когато ръката му отново мина през косите ѝ, тя усети как тялото му се напрегна. Едва ли не гневно, той я стисна за раменете и я отдалечи от себе си:
— Разкажи ми какво се случи! — заповяда със слаб глас.
— Събудих се... тук — заекна тя. Ужасът от преживяното и топлият допир до тялото му я бяха объркали напълно. Когато обаче видя завръщането на студенината и нетърпението в очите на Рейстлин, жената се стегна и продължи уверено: — Чух Карамон да вика...
Очите на мага се разтвориха широко:
— Брат ми? — попита сепнато. — Значи заклинанието е довело и него? Учудвам се, че все още съм жив. Къде е? — Главата му се повдигна и той уморено се вгледа в проснатия в безсъзнание войн. — Какво се е случило?
— Аз... Наложи се да направя магия. Ослепял е — отвърна Кризания изчервена. — Не исках да го нараня, случи се точно когато той опита да те у-убие... в Истар, точно преди Катастрофата...