Бандитът изръмжа от ярост и болка и се извъртя така, че да държи на разстояние обикалящия го войн, без да престава да прави отчаяни опити да се измъкне от капана. Силата му, или поне каквото бе останало от нея, бе толкова голяма, че почти успя. Дори и в този момент, когато противникът бе попаднал в безнадеждна ситуация, Карамон трябваше да се пребори с изкушението да си почине за няколко секунди.
Ала състезанието трябваше да има само един победител. И двамата знаеха това още от самото начало. Войнът полетя напред и клонът изби огромния меч от ръката на противника му. Видял смъртта в помрачнелите очи на Карамон, Стоманения Пръст упорито се забори с калта и обездвижения си крак. А когато клонът просвистя в смълчания въздух за последен път, ръцете на бандита се помъчиха да го уловят за гърлото...
Оръжието на война се стовари върху главата на полувеликана с мокър, глух звук на строшена кост и премазана плът и го накара да се просне по гръб. Тялото му се изкриви от един последен мъчителен спазъм и замря неподвижно. Стоманения Пръст лежеше в калта, изкуственият му крак все така го приковаваше към земята, а дъждът отмиваше кръвта и парченцата мозък, бликнали от надробения му череп.
Като се олюляваше от слабост, Карамон рухна на колене и потърси опората на хлъзгавия от дъжда и полепналата кръв клон. Опитваше се да си поеме дъх, тъкмо когато в ушите му нахлуха виковете на разгневените бандити, втурнали се към него, за да го убият. Не го беше грижа. Нямаше никакво значение. Беше готов. Само че никой не го нападна.
Карамон объркано вдигна притъпен поглед и съзря как до него коленичи нечия фигура, облечена в черни дрехи. Загрижената ръка на брат му го обгърна в опит да го защити и войнът видя как от върховете на пръстите му засия сгряваща светлина. Огромният мъж затвори очи и склони глава върху слабите гърди на Рейстлин. Мъчително си пое дъх.
Сетне долови как нечии други пръсти докосват пламналата му кожа и някой произнася едва чута молитва към Паладин. Карамон стреснато вдигна взор. Опита се да я отблъсне, но бе твърде късно. Лечебната сила на заклинанието ѝ плъзна успокояващо през тялото му, а събралите се наоколо бандити възкликнаха при вида на изчезващите рани и жестоки натъртвания. Даже обикновените огнени светлини на Рейстлин едва ли биха предизвикали такъв страх у тях.
—Магьосничество! Тя го излекува! Изгорете вещицата!
— Да изгорим и двама им! Магьосник и вещица!
— Превзели са тялото на войника. Да ги погубим и да освободим душата му!
Карамон хвърли един поглед към Рейстлин и веднага долови, че в брат му също са се пробудили стари спомени и той е напълно наясно с опасността, пред която са изправени в този момент.
— Чакайте! — извиси глас войнът и се изправи задъхано пред напиращите мъже.
Сега ги удържаше единствено уплахата от магията на Рейстлин. Дочул кашлянето на брат си, Карамон си даде сметка, че едва ли могат да се изправят срещу всички наведнъж.
Той улови слисаната Кризания и я издърпа зад себе си, като на свой ред застана пред разгневените, изплашени до смърт хора:
— Който я докосне ще последва своя водач! — изкрещя войнът и викът му се разнесе високо и ясно над плющящия дъжд.
— Защото да оставяме една вещица да ходи свободно наоколо? — изръмжа едного и около него се разнесе одобрително мърморене.
— Защото е моята вещица! — заяви неумолимо Карамон и се огледа предизвикателно. Долови как Кризания остро си пое дъх, ала Рейстлин ѝ отправи предупредите-
лен поглед, който я накара да преглътне онова, което вероятно искаше да каже. — И не съм неин роб, защото както тя, така и магьосникът се подчиняват на моите заповеди. Кълна ви се, че няма да ви навреди с нищо.
Разнесоха се още измърморени проклятия, но заплахата в очите на мъжете бе започнала да изчезва, заменена от неохотно възхищение и желание да го изслушат.
— Позволете ни да продължим по пътя си — започна тихо Рейстлин — и ще ви...
— Чакай! — нареди му Карамон. Той дръпна брат си на страна и му прошепна: — Имам идея. Пази Кризания!
Магьосникът кимна и се присъедини към младата жена, която стоеше мълчаливо, загледана към бандитите. Карамон отиде при неподвижното тяло на водача им. Стоманения Пръст все така лежеше в почервеняващата кал. Войнът изтръгна огромния меч от вкочаняващите се пръсти на полувеликана и го вдигна високо над главата си. Внезапно всичко се изгуби пред великолепната гледка — Карамон, огрян от светлината на огньовете, възправен над тялото на мъртвия си противник.
— Аз погубих вашия водач! Сега предявявам правото си да заема мястото му! — извика високо той и гласът му отекна надалеч сред дърветата. — В замяна ще поискам от вас само едно нещо: да изоставите досегашния си живот на злодейства, изнасилвания и кланета и да тръгнете с мен на юг...